Коментар на ZOV News
Държавата предлага нов подход към един от най-тежките и най-дълго отлагани проблеми на България – обезлюдяването на малките градове и цели региони. Предвиждат се финансова подкрепа за преместване, средства за настаняване и транспорт, стимули при задържане на работа и субсидирана заетост за хора, които изберат населени места с под 50 000 жители.
Подобна мярка може да бъде полезна за конкретни семейства. Трудно обаче може да бъде представена като сериозен отговор на процес, който България наблюдава близо две десетилетия и за чието преодоляване през това време прие множество стратегии, програми и планове.
Още през 2006 г. беше приета Национална стратегия за демографско развитие. По-късно тя беше актуализирана с хоризонт до 2030 г. Последваха концепции за пространствено развитие, оперативни програми, регионални планове и интегрирани териториални стратегии. През годините значителен национален и европейски ресурс беше насочен към градска среда, образование, социална и здравна инфраструктура, пътища и регионално развитие.
След всичко това обаче основният въпрос остава същият: защо хората продължават да напускат?
Обезлюдяването не е следствие от липсата на финансов стимул за смяна на адреса. То е резултат от продължително натрупване на икономически и социални различия между отделните части на страната. Когато работните места, капиталът, високите доходи, качественото образование, специализираната медицинска помощ и възможностите за професионално развитие се концентрират в няколко големи центъра, движението на хората към тях е закономерно.
Северозападна България е един от най-ясните примери за последствията от този модел.
И от Враца, Монтана или Видин въпросът трябва да бъде поставен по друг начин: ако държавата разполага с публичен ресурс за борба с обезлюдяването, защо плаща на хората да се преместят, вместо да инвестира достатъчно последователно в причините те сами да изберат тези региони?
Финансовият стимул може да подпомогне преместването. Не може да създаде перспектива.
Перспективата започва със съвременна инфраструктура.
Модерните пътища не са удобство или политически лукс. Те са икономическа инфраструктура. Съкращават времето до пазарите, намаляват разходите на бизнеса, увеличават мобилността на работната сила и променят начина, по който инвеститорът оценява един регион.
Същото важи за железопътната и цифровата свързаност, индустриалните зони, енергийната инфраструктура и бързата и предвидима администрация.
Инвеститорът не избира регион, защото държавата е обявила поредната демографска програма. Той избира място, на което може да произвежда, да намира квалифицирани хора, да транспортира продукцията си и да планира развитието си за години напред.
А инвестициите създават работни места и доходи. Именно те дават на хората една от най-съществените причини да останат.
Също толкова важно е образованието.
Региони с тежък демографски проблем не могат да бъдат възстановени без сериозна инвестиция в човешкия капитал. Не е достатъчно да се ремонтират училищни сгради. Необходими са силни училища, добри преподаватели, модерно професионално и висше образование и пряка връзка между подготовката на младите хора и икономиката, която трябва да ги задържи след дипломирането.
И точно тук Враца дава особено показателен пример за разминаването между заявените цели и реалните приоритети.
Проектът за Център за енергийно развитие и нови науки – ЦЕРНН предвижда създаването на образователен и научен комплекс с технологична гимназия, университетски корпус, научноизследователска и развойна дейност и кампус. Идеята е във Враца да се подготвят висококвалифицирани инженерни и технологични кадри и да се изгради връзка между образование, наука и реалните потребности на енергетиката и индустрията.
Това е именно типът инвестиция, който един регион с демографски проблем би трябвало да получава – инвестиция не в статистиката, а в човешкия капитал и бъдещата икономика.
Проектът има разрешение за строеж, но необходимото държавно финансиране за реализацията му не беше осигурено при приемането на бюджета.
И тук противоречието е трудно за обяснение.
От една страна, държавата е готова да отделя публични средства, за да стимулира хората да се преместят в по-малки населени места. От друга, проект, способен да създаде една от фундаменталните причини младите хора да останат в Северозапада – качествено образование, наука, квалификация и връзка с високотехнологичния бизнес – остава без необходимото финансиране.
Това вече не е въпрос само за един проект във Враца. Това е въпрос за философията на регионалната политика.
Кое има по-голям и дълготраен ефект – да финансираме преместването на определен брой хора или да изградим образователна и научна инфраструктура, която може десетилетия да подготвя специалисти, да привлича млади хора и да създава условия за инвестиции?
Ако един млад човек трябва да напусне Северозапада, за да получи качествено образование, а след дипломирането няма професионална причина да се върне, бъдещият бонус за преместване трудно може да поправи пропуснатото.
Същата логика важи и за здравеопазването. Работата е важна, но не е единственият фактор, когато едно семейство решава къде да изгради живота си. Достъпът до съвременна медицина, специалисти и качествени здравни услуги е част от реалната стойност на всяко населено място.
Именно затова обезлюдяването не може да бъде разглеждано единствено като демографски проблем. То е едновременно икономически, инфраструктурен, образователен и институционален проблем.
През годините държавата инвестира значителни средства в регионите и би било некоректно да се твърди, че нищо не е направено. Обновени са градски пространства, училища, социални и здравни обекти, пътища и друга публична инфраструктура.
Но отделният проект не е равнозначен на развитие.
Развитие има, когато инвестициите започнат да работят заедно и променят икономическата логика на региона. Когато новият път привлича инвеститор. Когато инвестицията създава добре платена работа. Когато образованието подготвя хората за тази икономика. Когато здравеопазването и качествените публични услуги дават на семействата сигурността, че могат да изградят бъдещето си там.
Това е разликата между усвояването на публичен ресурс и провеждането на истинска регионална политика.
И тук се намира същинският демократичен въпрос.
В една свободна държава властта не би трябвало да направлява избора на гражданите къде да живеят чрез финансови стимули. Нейната задача е да създаде условия, при които този избор да бъде действително свободен.
Защото свободата да избереш Видин, Монтана или Враца вместо София е относителна, ако този избор означава по-ограничен достъп до работа, образование, здравеопазване, транспорт и професионално развитие.
Регионалното неравенство в крайна сметка се превръща в неравенство на възможностите.
Затова една модерна политика срещу обезлюдяването трябва да си постави далеч по-амбициозна цел от преместването на определен брой граждани между две населени места.
Тя трябва да направи регионите конкурентни.
За Северозапада това означава завършена и съвременна транспортна инфраструктура, реално привличане на големи инвестиции, развитие на индустрията, модерно професионално и висше образование, качествено здравеопазване и публична среда, която позволява на бизнеса и хората да планират бъдещето си.
Тази политика е по-трудна. Не дава бързи резултати и не се побира удобно в срока на една програма. Изисква последователност между правителства, институции и местна власт. А резултатите ѝ не могат да бъдат измерени единствено с броя одобрени заявления или размера на усвоения бюджет.
Но именно тя може да промени демографската карта.
Един финансов стимул може да помогне на едно семейство да се премести.
Един съвременен транспортен коридор може да промени достъпа до цял регион. Една голяма инвестиция може да създаде хиляди преки и косвени възможности за работа. Един образователен и научен център може да подготвя поколения специалисти и да се превърне в аргумент за следващи инвестиции. Съвременното здравеопазване може да даде на хиляди семейства сигурността, че животът извън големия град не означава отказ от качествени основни услуги.
След близо двайсет години стратегии срещу обезлюдяването е време успехът да престане да се измерва единствено с броя програми, проектите и усвоения ресурс.
Мярката е друга.
Има ли инвестиции? Има ли добре платени работни места? Стават ли регионите по-достъпни и свързани? Получават ли младите хора качествено образование? Има ли съвременна медицинска помощ? Връщат ли се хората? И най-важното – имат ли причина да останат?
Ако отговорът на тези въпроси продължава да бъде отрицателен, финансовият стимул може временно да промени адреса на определен брой граждани, но няма да промени посоката на демографските процеси.
Държавата може да плати на човек, за да се премести. Много по-трудно – и много по-важно – е да изгради пътищата, образованието, икономиката и институциите, заради които той сам да избере да остане.
След близо двайсет години обезлюдяване България има нужда именно от това – не от управление на демографската статистика, а от последователна политика, която прави регионите конкурентни места за работа, образование, инвестиции и живот.
