Кристалина Георгиева, директор на Международния валутен фонд (МВФ), предложи наскоро правителствата по света да помислят за увеличаване на данъците на най-богатите, за да се преборят с неравенствата. Двама водещи български икономисти коментират това пред Marginalia.bg.

Красен Станчев:

Прочетох много внимателно изказването й. Преди да отговоря държа да кажа, че я познавам работили сме заедно, смятам, че в някакъв смисъл сме допринесли за добруването на хора не само в България – аз несравнимо по-малко.

Точният й съвет е за увеличаване на пределните данъчни ставки. Той има смисъл при прогресивното облагане на данъците върху дохода (лични, корпоративни и върху труда, „осигуровките“), не при пропорционални, равните (както ги наричат на македонски) или данъци, каквато е системата в България.

Аргументите й произтичат от възгледа, че прогресивните данъци са „ключов елемент от ефективната фискална политика“. И тя споменава, че такива са изследванията на МВФ. Познавам и тези изследвания…

Най-важно в разбирането на съвета на Кристалина е да се разбере, че, когато схващаш фискалната политика като МВФ (тълкуването се наложи от и при предишния управляващ директор Лагард), ти неминуемо разглеждаш икономиката като подчинена на нея. Според МВФ фискалната политика е основа, първоизточник и коректив на социалната политика и неравенство, и алтернативни начини на разрешаване на проблема (доколкото го има) с неравенството де факто не съществуват.

Този възглед е доста далеч от истината. Изследванията, които, предполагам, Кристалина има предвид,[i] се характеризират с (поне) две методологически несъвършенства.

  1. Разгледани са периоди на разпределение чрез фиска, когато прогресивното данъчно облагане и практически всеобщо в следвоенната история на развитите страни, но края на разгледания времеви отрязък данъчното облагане и в тях се изравнява, оплоскостява и намалява т.е. алтернативата – ако неравенството се предпоставки като проблем – някак естествено се оказва увеличаването на прогресивността на облагането на личните доходи.
  2. Няма сравнение с периоди, когато тези страни са били бедни, с голямо неравенство, не са имали облагане на доходите или то е било пренебрежимо ниско, с временно действие и по никакъв начин не е било прогресивно (ако не се смята експроприацията на чужденци и изземването на доходи от хора, групи, към които по някакви съображения е приложен такъв подход). Няма нито една данъчна юрисдикция в света, която е имала високи данъци и правителствени разходи (като дял от БВП), когато се е развивала от ниски към високи равнища на благоденствие.

Между другото тогава и правителствата (кралете, царете, султаните и т.н.) имат много много по-малко на брой обществени задачи, обикновено три-четири, отколкото съвременните правителства. Изобщо за изследванията на МВФ от десетина години насам е характерна вярата в благородството и ефективността на правителствата, което е много силно допускане или поне предпоставка, която се нуждае от обосноваване.

Ако тези два недостатъка на изследването бъдат премахнати, ще се окаже, че, измерено чрез бедността, неравенството, първо, намалява почти пет пъти за последните тридесет години, а за последните 110 години – приблизително девет пъти и, второ, това става по други начини и при намаляване на пределните данъчни ставки, изравняване и оплоскостяване на данъците.

Има и известен елемент на мода, струва ми се, в изказвания на Кристин Лагард и Кристалина Георгиева: през 2019 г. с Нобелова награда по-икономика бяха отличени Абхиджит Банерджи и Естер Дуфио, които имат точно такива възгледи. При модата няма особено значение, че икономисти с противоположни възгледи също са носители на тази награда. Много полезно би било например, да вземат предвид работите на Ангус Дийтън (с награда за 2015 г.) за неравенството.

В тази мода и от МВФ не се отчита и един морален и политически нюанс в прогресивното облагане: то предполага, възпитава и поддържа представата за обществен конфликт между имащите повече и по-малко. Кристалина Георгиева впрочем, сякаш има нещо такова предвид, когато казва, че с това облагане са свързани „политически трудности“, но те били „преодолими“ и си „струвало усилието“ (да се опита).

Те могат лесно да се намерят в Интернет.

2.

В България неравенството за последните тридесет години е най-ниско през 1996 и 1997 г., когато пред февруари средната заплата е 20, а средната пенсия 5 щатски долара, а крайно бедни (по критерия на Световната банка – 1.9 щатски долара на човек на ден) са поне 37% от населението.

За сведение, по този критерий в края на 2019 г. бедните в България са 1.5% от население. (Резултатите бяха обявени от Световната банка през октомври-ноември.)

Неравенството е проблем не когато е с данъчен, фискален, а с властови произход. Такъв е донякъде случаят с България.

Чисто икономически обаче, неравенството тук е онагледяване и на една закономерност, известна като Кривата на неравенството на Саймън Кузнец (Нобелов лауреат за 1971 г.). Тя гласи: „когато икономиката расте, неравенството се увеличава“. След 1997 г. икономиката на България е именно такава. 1996 и началото на 1997 г. са май-лошото време в смисъл на обедняване в цялата история на страната. След това настъпва период, който поради някаква глупост наричат „догонване“. Именно затова е „рекордът“, не е лошо да се разбират причините за него.

България все пак е един от случаите, които опровергават изследванията на МВФ. Такива опровержения са и Китай (след 1980 г.), и Индия (след 1992 г.), и от няколко години Африка.

Друго опровержение са Швеция и скандинавските страни. Те са юрисдикции с прогресивно данъчно облагане. Но при тях данъците са по-плоски от всички други страни с такава данъчна система. Има и други основания за равенството там – една традиция от 1847 г. и начинът на живот. (Тези страни не са изключение: когато забогатяват данъците и правителствените разходи са ниски.)

Евгений Кънев:

1.

Икономическите анализи убедително доказват, че от 90-те години на миналия век се засили тенденцията на неравномерно разпределение на брутния продукт и концентрация на богатството в топ 1% . Това е естествено развитие при либерализираните пазари, но след световната кризата от 2008 г тази концентрация започна да се случва за сметка на средната класа, поне в страните от евроатлантика или т.н. Запад. А по този начин се подкопават устоите на либералната демокрация и се засилват тенденциите за олигархизиране на западните общества. От една страна допълнителното облагане на този 1% може да изглежда като начин за ограничаване на ножицата между най-богатите и бедните. От друга страна, ако тези допълнителни средства не се инвестират обратно в икономиката , образованието и здравеопазването по подходящ начин, то и новото облагане ще бъде безсмислено. Нужни са не толкова политики за преразпределение на резултата от икономическата дейност, колкото политики целящи да създадат приблизително равни стартови условия за бизнес. И то не само по отношение на равенството пред закона, каквато беше мантрата през 20 ти век, а и равенство във възможностите за получаване на подходящо образование на максимален брой хора. Само ако към това се насочи отнетият ресурс ще има донякъде смисъл от ново облагане.

2.

Бих казал не. Проблемът на България не е в данъчното облагане, а в липсата на върховенство на закона. Допълнителното облагане няма да реши този проблем. Пари в бюджета има , но сме свидетели на тяхното безмилостно разхищение или насочване в определени джобове. Изключая въвеждането на необлагаем минимум за личните доходи, с допълнително облагане ще бъде натоварена единствено средната класа, която работи на светло. Най-богатите имат достатъчно легални инструменти за укриване на доходите си. А и без това средната класа – върху която се крепи гражданското общество – е достатъчно малка. По-високи данъци ще насърчи емиграцията и още намали и без това малкото чуждите инвестиции у нас.