Когато честваме народните будители, мислим почти изцяло за смели, начетени, неспокойни и непримирими в каузата си…мъже. Портрети от стените, имена на улици, училища. Герои, които почитаме не само на 1-ви ноември. Левски, Ботев, д-р Петър Берон, Софроний Врачански, Георги Раковски, Паисий Хилендарски. И има право да е така. На мъжете е принадлежало публичното пространство, докато жените са властвали у дома – майки, домакини, пазителки на семейната памет.
„Но както е имало непримирими мъже, така е имало и непримирми жени. ”
Жени, които усещали в себе си повече сила и смелост от тази, която общоприетото за редно им е отредило. Будни девойки, които не желаели да следват предначертания им път, стигащ до портите на домовете им. Търсели са нещо повече, чувствали са се призвани, способни на нещо повече.
Малко се говори, малко се знае за жените будителки през Възраждането. Няма снимки, няма извори, документи. Известните жени в нашата история не се радват дори на грам от патетиката, която следва мъжете будители. Те оставят в сянка, просто защото не ги познаваме. Повечето от тях са били учителки – единствената професия, която е била приемлива и достопочтена тогава. Просветените, грамотните момичета толкова силно усещали силата на знанието и словото, че естествено ставали учителки на свой ред. Връщали се в родните си села, от които били откъснати години наред. Трудни години в чужди домове, далеч от дома и всичко познато, и започвали на свой ред да преподават, да организират учебен процес, да създават библиотеки, дружества, паралелки. Развивали благотворителна дейност, грижели се за общността всякак, както намерят за добре. Като жени.
„Защо е нужно това дълго въведение преди да ви запозная с три жени будителки? ”
Нужно е да се осветли темата така, че тя да не бъде в контекста на някакъв реваншистки псевдо-феминизъм. Нужно е тези имена просто да бъдат гласни, да се знаят. Техният принос не е толкова в дела, които кънтят в историята, дати, които знаем от детската градина, а в десетките грамотни деца в малките села из Родопа, Македония. Тяхната благотворителност за бедните и болни деца. Десетки литературни четения, празници, концерти, драматизации. Които може би не остават в масовите чествания на Деня на будителите. Но са тази брънка в общия процес на формиране на самосъзнанието, на грамотността, езика, народността, без която няма да има приемственост, няма да има тази масовост и постоянство във Възраждането и след Освобождението. Не само София, но село в Родопа, не само в центрове на Възраждането като Габрово, Русе, Пловдив, но и в Битоля. Там, където връзките са тънки, гръцкото и османското влияние – силно. Тайната надежда на всички тези чествания е, че някой, някъде, някое дете може да се вдъхнови. Някое момиче да усети близки тези будителки, да следва примера на техния дух в трудни времена, в чужбина, когато си мисли, че всичко е изгубено. Да знае, че е имало и по-трудно и безнадеждно, но някой там, тогава, не се е отказал лесно.
Станислава Петкова Караиванова-Балканова е учителка в Битоля, Дъщеря на известната Неделя Петкова (Баба Неделя). Участничка в движението „Българска зора“, което е с просветна дейност, но поддържа и революционна. Станислава Петкова е родена в град Сопот и е братовчедка на Васил Левски по майчина линия. В 1872 година става първата българска учителка в Битоля. Отначало преподава в дома си на 102 момичета, но броят им расте, тъй като това са момичета на семейства, които държат да запазят българското си самосъзнание.
Именно гръцкото влияние в Битоля затваря училището й и тя, заедно с майка си, отиват да преподават в Охрид. Следват Воден, Солун, Крива паланка. Заедно с майка си ушива и извезва знамето на Димитър Беровски, организатор на Разловското въстание през 1876 г., което трябвало да подпомогне Априлското. Станислава Петкова съчинява за четата и песен, която посвещава на делото й:
“Я дойди при мене, българке.
Ела след мен, сестричке.
Облечи бела премена
да идем в гора зелена”
След Освобождението работи като учителка в Девическото класно училище в Кюстендил. По това време започва голяма бежанска вълна от Македония и Станислава подпомага бежанците в околността. Работи още като телеграфистка в Цариброд. Умира през 1926 г. в София на 68 г.
Йорданка Филаретова – “Госпожата” е родена на 19 март 1843 г. в София. Йорданка расте в градска среда, в заможно семейство. Тя е първата софиянка, която хората нарекли “госпожа”. Филаретова основава женското благотворително дружество „Майка“ и Женска гимназия – нещо като средно училище за вече грамотни девойки, които искат да продължат образованието си. Млада, будна, интелигентна, Йорданка е една от първите, които постъпват в новооткритото от просветния деец Сава Филаретов девическо училище в София. Двамата се женят, когато тя е само на 17. Вярна спътничка на съпруга си, тя продължава простветната му дейност и след неговата ранна смърт. Известно време живее в чужбина, но през 1869 г. се завръща в родния си град.
В София Йорданка Филаретова се чувства в свои води и разгръща огромна просветителска дейност – през 1869 г. по нейна инициатива в София се основава женското дружество „Майка“, имащо за цел да подпомага бедни деца, да отваря и поддържа училища, да държи сказки, да насърчава и подпомага желаещите да се учат. Дълги години Филаретова е председателка и ръководителка на дружеството. В този период (1869 – 1877) тя поддържа също финансиране на революционната дейност. Освен това, Йорданка Филаретова е пример за истинска гражданка и дама.
“Влиянието й е толкова голямо, че тя приема в дома си млади жени, които учи на обноски, ценности, изкуство и литература, мода.”
След злополучната кончина на Левски, когото е укривала в дома си, Априлското въстание и Освобождението, Филаретова продължава своята дейност. По време на Сръбско-българската война през 1885 г. изоставя дома си и става милосърдна сестра. Тя е първата жена в България, наградена с почетния знак на Българския червен кръст – „Голям червен кръст“. След смъртта и на сина й тя се отдава на благотворителност. С парите за образованието му през 1893 г. тя открива първото средно стопанско девическо училище, в което учат момичета от цялата страна, а на бедните дори им се поемат всички разходи.
През 1896 г. Филаретова се замонашава в Кремиковския манастир, завещава личните си имоти на Църквата. Основава благотворително дружество и продължава делото си – тя иска да открие приют за бедни и самотни възрастни хора. С приходите от построеното със събрани от нея пари “доходно здание” на пл. “Св. Неделя”, тя финансира приюта. В него тя прекарва и края на живота си. Йорданка Филаретова си отива на 25 април 1915 г., на 72 години.
Рада Казалийска е учителка в Родопа, поетеса, монахиня, родена на 8 юли 1821 г. в с. Райково, Смолянско. Баща й е търговец, който научава, когато Рада е на подходяща възраст, че в Карлово и Калофер са открити първите новобългарски училища. Той я праща в Карлово с ясната цел да изучи детето си тя да стане учителка в родния си край. Там училището е елино-българско и се води от даскал Райно Попович (1773-1853) – учител още на Петър Берон, Георги С. Раковски, Евлоги Георгиев, Ботю Петков, Гавраил Кръстевич и още много други. След завършване на четиригодишното си обучение при него Рада Казалийска отива в Калофер, където продължава двегодишен курс на обучение при даскал Ботьо Петков (1815-1869), бащата на Христо Ботев.
“И така, след всичките тези години, през 1842 г. Рада Казалийска открива в с. Райково първото класно училище в Родопа, в което се обучават и момчета, и момичета. ”
През 1845 г. отваря и вечерно училище, “Училище за черковен ред и славянско пение”. Откакто започва учителската си дейност, на едва 21 години, Рада постепенно измества с български език наложилата се норма на гръцко ориентираното обучение, преподава и богослужебни църковно-славянски текстове. През по-голямата част от живота си Рада учителства в цялата Смолянска област. В напреднала възраст се включва и в организацията на Илинденско-Преображенското въстание, за която си дейност е арестувана, на 80 г., и попада в Одринския затвор. Когато все пак е освободена, тя приема монашество в Калоферския девически манастир. Умира на 14 декември 1907 г., на 86 години.
Рада Казалийска е известна и като първата българска поетеса – на нов български език и в смисъла на поетичното изкуство като такова. Запазени от сина й са няколко стихотворения, с едно от което ще завърша този разказ за невероятните жени будителки:
Благослови ме, майко
В часа на тежката раздяла,
кога езика ще мълчи
и сълзи, сдържани с мъка
ще тегнат в моите очи.
Вдигни над мен десница свята,
благослови ме, майко ти,
над моя път посред тъмата
лъча закрилен да блести.
Да не забравим идеала,
вкърмен на твойта чиста гръд,
и туй, което си ми дала,
да не покитя в прашний път.
Благослови ме – храбър войн
със себе си да бъда аз –
герой за подвизи достоен
та в онзи безпросветен час,
кога ме тъмна скръб обсеби,
припомнил име на жена,
на обич, майко, към тебе,
аз нека да не прокълна.
Източник на данните за Рада Казалийска е книгата на Мария Антонова: “Рада Казалийска. Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса”
„Баба Неделя, Анастасия Димитрова, ЕВгения Бояджиева, още знайни и незнайни учителки, читалищни деятелки, общественички, които са се трудили и борили за идеала на българското слово, на грамотността, науката, добрината към бедните, но жадни за знания деца. ”
Източник: hera.bg
