Врачанският Драматично-куклен театър има нов директор. Това е режисьорът Владлен Александров, който дълги години беше начело на Пазарджишкия театър. Поставял е пиеси в София, страната и чужбина. Трудно ли е човек да ръководи провинциален театър?
Човек сам избира пътя, по който да върви. Аз сам съм избрал моя. Трудно е човек да ръководи театър извън София. Особено на фона на обезлюдяването на България.
Излиза, че задачата Ви е много трудна?
Да, така е. Задачата е трудна, с много неизвестни е, но в края на краищата има решение. Смятам, че врачанският театър има как да тръгне напред. Защото той беше изпаднал в изключителна летаргия. Беше затворен като консервена кутия и реално нищо не се знаеше за него. Подочуваше се нещо, но… Във Враца се провежда един национален фестивал на камерната драматургия, но и той беше скрит. Единодушно е мнението в нашата гилдия, че врачанският театър живееше нелегално във времето и пространството.
А Вие какво заварихте, успяхте ли да се запознаете с обстановката?
Всичко е много разклатено, съсипано и някак си запечатано във времето. Театърът има добра трупа, той е драматично-куклен. За 10-ина дни след встъпването ми в длъжност, успяхме да направим не малко. Имаме едно детско представление – „Коледна неразбория“, което се играе доста интензивно. В деня на неговата премиера, го показахме на две места – във Враца и на площада в Мездра, където запалихме светлините на коледното дърво. Ще го изиграем на доста места в града и областта до Коледа – 35 представления са заложени през декември, отделно от това има и 10 драматични.
Там ли е силата на театъра – в детските спектакли?
Не само. Трупата е много добра. Аз съм работил с нея в предишни години и познавам много добре възможностите й. Преди много години поставих последната пиеса на Артър Милър „Счупени стъкла“, преди 2 години и половина поставих „1000 метра над морето – Айгър“ на Петър Маринков. В трупата има огромен потенциал, който трябва да бъде насочен в правилната посока. Трябва да дойдат качествени режисьори, които да поведат трупата и да се направят малки промени в актьорските индивидуалности.
Ще търсите ли нови млади актьори за трупата?
Задължително! Нямах време да реагирам в тази посока веднага, защото много дълго се проточи конкурсът за директор на врачанския театър. Почти година продължи той. Министър Кръстьо Кръстев го проведе…
Много от провинциалните театри канят познатите ни актьори от телевизионния екран, т.нар. „мечки“. С тяхна помощ се пълни касичката. Вие как се отнасяте към тази тенденция?
Няма нищо лошо в това, стига да не изневерим на вкуса, на естетиката. Нека има „мечки“. Защото измежду тях има много добри актьори. Въпросът е в какво заглавие ще влязат, кой е режисьорът на спектакъла, как ще се канализира тяхната енергия. Нека бъдем честни – в цял свят е така! Популярните лица от екрана – телевизионен или кино, участват в доста театрални продукции. Съвременната публика се ръководи от телевизионния екран. Това е особено валидно за България.
Още повече и извън София?
Там ситуацията е следната – провинциалният зрител казва: „“Поомръзнали са ни нашите актьори, нека видим онова, което гледат в София. Искаме нови лица и нови забавления…“ Ето Ви и един пример – двете най-.играни в България постановки – „Жена ми се казва Борис“ и „Мъже под чехъл“, са мои. Едната надхвърли 300 представления, другата гони 250. Има хора, които са ги гледали по няколко пъти. Искат и още. Не бива да забравяме, че зрителят има нужда от подобно нещо. Да се върна на въпроса Ви – да ще има известни имена и в нашия театър, но ще се опитам да ги имплантирам в текстове и проекти, които да имат висока естетическа стойност.
Сега театрите са фокусирани върху акумулирането на приходи и това понякога води до компромис с качеството?
Това са правилата, наложени от Министерство на културата. Ние се съобразяваме с тях. Спорът за методиката, по която се финансират театрите, се води вече от 10-12 години. Директорите на софийски театри казват „на нас това ни изнася“. Но те са облагодетелствани, тъй като в столицата живее най-голямата част от публиката, тъй като живее 1/3 от населението на България. Не бива да се забравя, че и другите 2/3 от българите, които не са софиянци, имат нужда от култура. Добре е да се помисли и за тях, да има държавно финансирана култура. Ще Ви дам и един пример: Симфониета – Враца работи перфектно. Тя е успяла да върне голяма част от публиката си в залата. Създава сериозен културен продукт, който се търси. Не само във Враца и областта, но и в региона, в цяла България, та дори и в чужбина.
Моята амбиция е да създам един гледаем, но в същото време високоестетически театър, който да има силата при работа със зрителите, да внушава съвременни идеи, концепции и естетики.
Бихте ли открехнали завесата на плановете си?
След Нова година започваме нов детски проект. Мария Банова ще постави „Грозното патенце“ по Ханс Кристиян Андерсен. По-късно ще дойдат други куклени и детски режисьори. Сега трябва да акумулираме средства, с които да направим тези проекти.
В момента Петринел Гочев репетира един текст от Здрава Каменова – „Гимнастика за бременни“. Пиесата е почти основно преработена, създаде се почти изцяло нов текст. В основата на този проект е местната трупа – 99% от състава е местен. На 21 и 22 декември са двете представления – предпремиера и премиера.
Налага се да работим в изключително кратки срокове, интензивно. Защото репертоарът е обеднял и нямаме какво да покажем на публиката си. А тя иска нови неща.
След нова година ще дойдат режисьори като Крис Шарков, Стилиян Петров, Дарко Ковачовски, който направи „Коледна неразбория“, ще направи още един детски проект по „Пипи дългото чорапче“. Режисьорът Венцислав Асенов, който е част от трупата, ще реализира 2 нови проекта. Очаквам да гастролират и чужди режисьори, така че никой в трупата ни да бездейства.
Обикновено местните представления без звезди трудно издържат много дълъг живот на сцената?
Ще се помъчим в тези представления, в които няма звезди, да има друго нещо – много атрактивност, много високоестетически театрални провокации, за да привличат публиката.
Ще пътувате ли из региона?
Да, планираме турнета. Нашият регион е много голям – от Видин до Ботевград, през дефилето достига до Своге. Ще работим интензивно в Северозапада – Видин, Белоградчик, Монтана, Берковица, Лом… Врачанският театър е създаден през 1938 г. като пътуваща трупа и за нуждите на населението от целия регион.
Аз съм обнадежден, защото срещам огромна подкрепа от местната и държавна власт. Кметът Калин Каменов декларира подкрепата на Община Враца. Същото положително отношение получих и при срещата с областния управител Надя Донкинска. Проведох срещи с директорите на културни институции, обсъдихме идеитте си с Димитър Иванов, председател на Обществен дарителски фонд „За Враца“. Общото между нас е едно – всички искат да помагат, за да може врачанският театър да се върне на мястото, което му се полага. Да бъде възроден този голям културен институт.
Има и голяма сграда?
Така е, но не е ремонтиран от създаването си, от преди почти 50 години. Тази огромна сграда, която разполага с почти 800 места в голямата си зала, е занемарена. Не може да се използва в момента, защото няма отопление. Но имам уверението на кмета Каменов за подкрепа, защото и той иска културният институт да бъде възроден. Ще се търсят всякакви възможности, ще се кандидатства по програми, за да се реши проблемът с отоплението.
Най-важното е, че имате тяхната подкрепа?
Да, за което благодаря на Община Враца. Кметът Каменов и заместникът му Александър Владимиров дойдоха на встъпването ми в длъжност и казаха, че ме подкрепят и ми вярват. На това събрание дойдоха колеги – директори на културните институти. Митрополит Григорий ни благослови. Враца е изключително буден град, с театрална публика и хора, които милеят за театъра, за културата. Ботевският дух е над всичко. Затова съм убеден, че ще успеем. Няма да е лесно.
Светлана Тарашоева*
*Интервюто е излъчено в предаването „Артефир“ по програма „Христо Ботев“ на БНР
