Вече ще губим пари и от бензиностанциите

Традиционно у нас има два казуса с горивата.

Единият е в контрабандата, а другият в конкуренцията и цените. С години се бяга и от двете теми. Видима е например разликата в третирането на двете основни акцизни стоки в страната – цигари и горива. Контролът върху цигарите е тотален. Събират се празни опаковки в цялата страна и се изчислява размерът на нелегалния пазар на всеки три месеца, полицаи и митничари стоят по фабриките и преглеждат всеки камион, въведе се точна „трак енд трейс” система, която следи всяка една кутия цигари в пътя и от фабриката, през търговците и крайния потребител.

А при горивата? Отговорът обикновено е „камери ще следят всеки литър гориво”. Не е лошо да има видеонаблюдение, но борбата с контрабандата става с измервателни уреди и постоянен физически контрол. В тази посока бяха промените отпреди две седмици, които задължиха „Лукойл” да лицензира като отделни данъчни складове шестте си бази по протежението на продуктопровода между Бургас и София и да има отделни измервателни уреди за всеки от тях. Същият продуктопровод, чийто лиценз беше временно отнет през 2013 г. от Ваньо Танов. Докато постепенно се затяга контролът на горивата обаче, държавата тръгна по неразбираем начин да решава втория казус – конкуренцията и цените на горивата.

Публично обявените мотиви за създаване Държавна петролна компания, която да оперира данъчни складове и бензиностанции, в прав текст признават, че проблем с конкуренцията на пазара на горива има и държавата е в невъзможност да осигури нормалното му функциониране. Не се установява картел, не се налагат санкции, нито се търсят нормативни решения за отваряне на достъпа до данъчните складове. Държавата просто влиза на пазара по най-дърварския начин, като се опитва да донесе конкуренция, чрез присъствието си. В това е и парадоксът – да чакаме държавния капитализъм да осигури повече избор и свобода за потребителите.

По думите на финансовия министър темата за държавните бензиностанции е вторична в предложените законови промени. Тази „вторична” тема обаче предвижда огромно усилие на държавата в следващите 1-2 години, което ще струва по консервативни оценки минимум 100 млн. лв. Ако идеята на държавата е да прави много големи и излъскани бензиностанции, тогава разходите биха били чувствително по-високи. Дори и ресурсът да не бъде предоставен директно от бюджета, това не променя факта, че зад подобно усилие стои публичен ресурс и неговото прахосване е чиста загуба за данъкоплатците.

Проблемът в тази идея обаче не е само в разходите за изграждането на държавните бензиностанции. По-големият проблем ще дойде, когато държавният капитализъм се развихри с тяхното управление. Малко ли примери имаме в момента за „успехите” на държавното предприемачество? При това говорим за сфера, която има директен и всекидневен контакт с крайния клиент – държавата неизменно губи всяко едно съревнование в подобни сфери. Лоша услуга, злоупотреби и трупане на дългове са неизбежни.

„Евтините” държавни бензиностанции могат да прехвърлят тежест от клиентите към данъкоплатците. Предлагането на „ниски цени” най-вероятно би довело до трупането на загуби, които публичният сектор да покрива. Точно това правят всички държавни компании и в момента. Нима през бюджета не плащаме за по-ниската цена на билета в БДЖ? В най-добрия случай, на колонката ще спечелим няколко стотинки, които после ще бъдат покрити от данъците ни. Ще платим и всичката корупция по етажите на новата мега компания.

И това наистина е добрият вариант, тъй като има и много по-негативен. Въобще няма гаранция, че държавните бензиностанции ще могат да предложат по-ниски цени на широк кръг клиенти. Цялостната услуга, която отива много отвъд сипването на бензин, най-вероятно ще е далеч от стандартите на големите играчи на пазара. Държавата не е много добра в спечелването на пазарен дял на конкурентни пазари, напротив – тя успява да губи пазарен дял дори на наглед гарантирани пазари. Ограниченият пазарен дял, както и огромният потенциал за злоупотреби – вижте например историите с горивото в БДЖ, силно ще лимитират възможността да се продава по-евтино.

Кампанийното ценообразуване обаче ще е възможно. Всъщност това е много силен политически мотив за влизането на този пазар – инструмент за щабово управление във времена на недоволство. Всяко бъдещо напрежение покрай пазара на горива в България и наченки за протести, ще могат да бъдат посрещнати с кампанийно решение на държавата да намали цената с няколко стотинки. Директен политически лост на пазар, който неведнъж е носил проблеми на правителствата в страната.

Да се върнем на основната тема с конкуренцията на пазара. Ако големият проблем е при данъчните складове, няма логика да се търси решението му в изграждането на държавни бензиностанции и хрантутенето на нова порция държавни капиталисти. Съществуват много възможни решения за данъчните складове и дори КЗК посочва такива. Една част от тях са свързани с мерки за ускоряване на процедурата по лицензиране на нови складове, тоест условия за по-бързо навлизане на пазара. Друга е свързана с възможността за двустранни споразумения и съхраняване на продукти в съседни държавни от ЕС. Трета би била с разписването на правила за отворен достъп до съществуващите данъчни складове. Това са по-пазарни решения, които заслужават внимание.

Ако нищо от това не може да проработи, чак тогава идва идеята за изграждането на държавни данъчни складове. Последните биха отменили тежестта по първоначалната инвестиция на търговците и биха били потенциално отворени за всички. Те също обаче носят рискове – няма причина да вярваме, че държавата няма да се провали и в тази дейност, а и биха изисквали сериозни инвестиции с публични средства. Това е единственият смислен дебат в темата с конкуренцията при горивата – как да се реши темата с достъпа до данъчните складове. Строежът на бензиностанции с публични пари едва ли ще донесе ползи за потребителите, но ще гарантира тежест за данъкоплатците.