Коментар
Татяна Стоянова, учител
За съжаление, нашето общество проявява максимално енергията си не по време на избори, а в моменти на скандали. Непрекъснато сме свидетели на ожесточени спорове „за“ и „против“, които на моменти напомнят Вазовите чичовци, разделени на волтерианци и елинисти, без да имат и най – бегла представа кой е Волтер.
Нещо подобно се случва и в настоящия момент. Този път ябълката на раздора е пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“, предизвикала опит за щурм на Народния театър. Стотици хора обградиха театъра и провалиха премиерата на постановката, защото смятат, че тя е „антибългарска“ . За други това е „обида за изкуството“, „дивашка реакция“, илюстрираща „ духовната нищета у някои слоеве“.
Няма лошо, че се застъпват различни становища. Лошото е, че се политизира нещо, което би трябвало да бъде национална кауза. За пореден път недоволството на определени среди нечистоплътно се яхва от политически партии. Спекулира се с най – чистото в човека – чувството за национално достойнство. Убедена съм, че 99% от участниците в конфликта изобщо не са чели пиесата, много от тях имат повърхности познания за Бърнард Шоу, но това съвсем не им пречи да изразяват компетентно мнение.
“Оръжията и човекът “ е пиеса, писана в края на 19 век след Съединението и Сръбско-българската война, когато в Англия се засилват антибългарските настроения. Шоу подхваща тези настроения и за да възбуди презрението на британското висше общество към нас, ни представя като варварски, нечистоплътен, впиянчен, страхлив и прост народ, без да е идвал някога в България. Самият той признава, че е „абсолютен невежа по отношение на историята и географията“ , но пък си има информатор, който му дава битови сведения за България. Това е не друг, а руснакът Еспер Александрович Серебряков. Няма да се спирам на отношението на Русия към войната, последвала Съединението. Това е тема на друг, много дълъг разговор. Думата е за пиесата на Шоу.
Действието се развива в малко градче край Драгоман в края на 1885г. Майор Петков, в чийто дом се развива действието, също е участник във войната. Той е съпруг на Катерина и баща на Райна. Още в началото на пиесата, където въвежда спалнята на Райна, Шоу утвърждава България като място, чийто европейски статут е съмнителен. Той пише: „Интериорът на стаята не прилича на нищо, което може да се види в западната част на Европа. Наполовина е богат българин, наполовина евтин виенски.“ Капитан Блънтчли пък е швейцарски наемник в сръбската армия. След поражението Блънтчли попада в дома на Петкови, преследван от нашите, които са “страшно пияни и подивели”. Той се изказва снизходително за българската армия: „Каква армия! Правят оръдия от черешови дървета, а офицерите изпращат жените си да всяват дисциплина!“ Смята също, че атаката срещу сърбите е била глупава и е успешна само благодарение на чист късмет. „Сърбите имаха картечници, но случайно им бяха дадени грешни амуниции и затова не можаха да покосят тези глупаци, на бойно поле“. Казва също, че „девет войници от десет са родени глупаци“, водени от героични фантазии. Ето как обяснява и победата над сърбите: „Защо, как стана така, че току-що ни победихте? Чисто непознаване на изкуството на войната, нищо друго. Никога не съм виждал нещо толкова непрофесионално.“
Наемникът печели сърцето на Райна и в разговорите между тях става ясно, че тя живее в „истински лукс“, защото единствено тяхната къща притежава „два ката прозорци и вътрешни стълби“, има и единствената в България библиотека – „една полица, на която са наредени разръфани книги, облечени в стара хартия с петна от кафе”, а всяка година ходят в Букурещ за оперния сезон и прекарват цял месец във Виена. По – нататък Райна уверява, че българите с истинско добро положение си мият ръцете почти всеки ден. Не на това мнение е майор Петков, за когото всичкото това миене не може да е добре за здравето и дава за пример баща си , който цял живот не се е къпал и живял до 98 години.
И така в този дух се прави внушението, че у нас е имало сериозна съпротива срещу сапуна, равна на тази, с която срещаме врага по редутите на Сливница. Може би повлиян от такива моменти, Уинстън Чърчил на Парижката мирна конференция през 1946 г. ни се подиграва, че си честитим банята. „Така е сър“, му отговаря един нахакан наш преводач, но докато ние си честитим банята, вие си честитите, когато спите с жените си. Няма данни за реакцията на Чърчил.
Пиесата на Шоу среща съпротива още при нейната поява. Дори негови приятели като Уилям Арчър пише, че в представянето на българите Шоу напомня на „Младокът в Пикуик, който за да напише есе за „Китайската метафизика“, прочита статиите „Китай“ и „Метафизика“ в енциклопедията и комбинира двете“. Известни са и протестите на българските студенти в Австрия, Германия и Чехия, в резултат на които пиесата не може да бъде поставена. Затова трудно можем да приемем срамежливото и представяне на сайта на Народния театър, че това е просто една антивоенна комедия, осмиваща излишната романтизация. При това целият текст е откровен превод от английски.
Трудно може да се приеме и обвинението, че не можем да се надсмеем над себе си. Литературата ни познава образа на Бай Ганьо Балкански, който и до днес е наш морален коректив. Проблемът е, че Шоу създава комедия от национални герои. И как ли биха реагирали англичаните, ако някой българин напише комедия, в която адмирал Нелсън, изгубил окото си в битка, е представен като шут, който намига на публиката. Дали ще се постави тази комедия в Royal National Theatre?
Остава отворен и въпросът защо в Народния театър са решили да поставят точно тази пиеса. Вярно, вече е поставяна в България, но какви ценности тя ще внуши на публиката? Или наистина скандалът означава реклама и приходи. Ако е така, жалко за младежите, които провокирани от него, ще отидат на представлението с убеждението, че историята ни е възможно да е била и такава.
линк към оритгинала на пиесата:
https://www.epedagogia.com.br/materialbibliotecaonine/2886Arms-and-the-Man.pdf
