Докосващ разказ за професионализма на 86-годишната лекарка д-р Цветанова, която работи на три места, за да отглежда своя внук, останал сирак, публикува в профила си във Фейсбук Георги Стефанов.
Той призовава за съпричастност към съдбата на лекарката, защото “Заради такива хора си струва да не се отказваме”!
Публикуваме разказа без редакторска намеса.
Георги Стефанов
“Беше горещ неделен ден. Някъде през август, 2 години преди Ковид. Бързах да довърша косенето на моравата, преди да напече обедния зной. Вече на финала усетих ужилване на дясната китка и успях да видя отлитащия стършел. Не се притесних, защото от дете в семейството имаме пчели и просто продължих с косенето. Този път обаче ужилването беше различно. Не минаха 2-3 минути, усетих, че ми прималява и се строполих на земята. Успях да кажа на мама да повика бърза помощ, защото ме е ужилил стършел и че нещо не е наред.
Намирах се в моята любима Западна Стара планина, Чипровско, родното село на баща ми Митровци. Там при нас, често дори и мобилните комуникации отсъстват, което е предмство в този забързан свят, а бърза помощ е всичко друго, но не и бърза, защото е далеч.
След като припаднах, чувах, но не виждах.
Бях в съзнание, но не можех да направя нищо. Започнаха странни неща да се случват с мен. Получих обилно изпотяване, подуване, обрив и стягане в гърдите.
Мама изпадна в ужас. Помощ на село няма. Може и цял ден да не видиш човек. Осъзнах, че проблемът е много сериозен и всичките бабини лекове за ужилване като оцет, кал, студено, не даваха никакъв резултат въпреки усилията на мама.
Аз, строполил се на ливадата до къщата се опитвах да бъда спокоен, лежейки в безсилие на земята, но осъзнавайки, че получавам алергичен шок и нещата само ще се влошават.
Някъде тогава се появи линейката. От нея излезе много възрастна жена, която ходеше бавно, но някак достолепно. Веднага след като ме видя и разбра за ужилването, реагира мълниеносно. Каза ми, че получавам анафилактичен шок, удари ми инжекция и започна сърдечен масаж. Тя, съвсем сама ме хвърли на носилката и заповяда на шофьора да кара по възможно най-бързият начин в спешното отделение на болницата в Монтана. През следващите 25 минути бясно каране с линейката ще кажа, че тази жена ми спаси живота, защото не се отказа.
Всичко ми беше като на филмова лента, в линейката моето състояние се влоши. Получих много силно сърцебиене и почти не можех да дишам. Виждах всичко отгоре, но някак си бях в несвяст. Докато подскачахме в старата чипровска линейка по неремонтираните тогава пътища, помня как се караше на шофьора да кара по-бързо и да се заканва, че няма да ме остави, продължавайки с масажите, разтриването и обдишването. Удари ми втора инжекция и ми каза, “момче дръж се, аз такива като теб много съм спасила и ще трябва да ми помогнеш. Бори се, не се предавай, защото от мен зависи само половината ти живот. Имаш две деца”.
Някак си ми вдъхна живот, предавайки ми от нейния инат, опит и упоритост, макар че аз нищо не можех реално да направя. Просто лежах на носилката, а тя не спря да се бори за мен, докато не стигнахме болницата.
Почти 30 минути след спасителните ръце на на д-р Цветанова вече бяхме в спешното отделение в Монтана. Сложиха ме на командно дишане, разшетаха се млади лекари и старите животопасителни ръце на възрастната дама, просто изчезнаха в суматохата и повече не ги видях.
След 2 дни в спешното отделение ме изписаха и докторите ми казаха, че съм получил много силен алергичен шок от отровата на стършела, и че съм имал много голям късмет, че д-р Цветанова е била дежурна в чипровското спешно отделение и ако не са били нейните адекватни реакции и масажи, най-вероятно е нямало да оцелея.
Повече не видях моят спасител, до вчера. В последствие разбрах от близки и познати, че тази дама е светицата на нашия Северозапазен регион. Със своите 60 години спасявания на човешки животи, съм убеден че има много подобни истории на моята. Истории, които изчезват мълчаливо в реалността, когато спасителните ръце на добри хора като д-р Цветанова се връщат в старата чипровска линейка и ти повече никога не виждаш.
Тази лична история не съм я разказвал. В случая я споделям публично, защото няма да спра, да вярвам, че доброто ще победи.
За съжаление съдбата е най-безмилостна към най-съпричастните и само с дарения не знам как ще помогнем на д-р Цветанова да отгледа своя внук. Аз ще потърся и други начини, помислете и вие. Това е моделът да бъдем повече хора и да вършим по-добри дела.
Моля ви за съпричастност. Заради такива хора си струва да не се отказваме.”
