Румен Петков: Общински съветник от групата на СДС, Председател на ПК по образование, Член на Ботевския организационен комитет
На предстоящото заседание на Общинския съвет с колегите трябва да вземем решение за удостояване с почетното звание „Почетен гражданин“ предложените от комисията кандидатури. Една, две… три…
Не мога да прогнозирам в крайна сметка колко ще са новите личности, на които ще вменим достолепна почтеност, достойна за пример за нас и на поколенията след нас.
Времето и животът безапелационно опровергаха циничната нацистка доктрина за „свръх човека“, Ариецът с главно “А“, както и комунистическата такава за „всестранно развитата личност“.
В крайна сметка всички сме хора. Човеци със своите недостатъци, слабости, неуспехи, но и със своите успехи и силни страни.
Всеки човек е вселена, различен и уникален. В този смисъл никога не съм и очаквал, че личностите, които се удостояват със званието „Почетен гражданин“ непременно трябва да са идеални, безспорни, „свръх…“, „всестранно…“.
Но това, което е притеснително е главоломно увеличаващия се с годините брой номинации за лауреати на званието.
Притеснява ме, защото съм един от тридесет и седемте, който с гласа си трябва да определи най- достойния/те. Това е отговорност и се отнасям към нея с цялата сериозност, на която съм способен.
В личен план критерият ми е един – да мога да кажа на децата си и на техните деца, че този човек, за който съм дал гласа си е пример за човек изповядащ исконни човешки ценности, професионализъм, етичност и отношение към всички, с които работи, живее и успява. Пример, който е достоен за подражание.
В крайна сметка не всички почтени хора могат да бъдат Почетни граждани, но Почетните граждани задължително трябва да са и почтени. И тук започва трудното…
Не познавам всички номинирани тази година и веднага уточнявам, че това изобщо не означава, че не отговарят на семпличкия ми критерий за удостояване със званието.
Но, непрекъснато увеличаващият се от година на година брой на номинираните, за някой от странните начини, по които това се прави, напористото търсене на лобита за „пробив“ в Общинския съвет на принципа “… ти мен уважаваш ли ме!?“ са меко казано смущаващи.
Трудови и художествено-творчески колективи, низови партийни организации, клубове, атрактивни политико-социални структури вместо кошнички с цветя, триетажни торти и ваучери за спа процедури подаряват за рождения ден на началниците си номинация за „Почетен гражданин“…
Това е смущаващо, но за съжаление не неочаквано и не необяснимо. За да желаем или да не желаем, да направим или не направим нещо сме движени от стремеж да постигнем нещо, някакъв резултат. Движени сме от мотивация и обяснението за същността на тази мотивация може да даде обяснение за успехите и провалите ни.
В навечерието на 2 юни сме, специален ден за всички врачани.
Като млад политик и областен управител на Враца преди четвърт век от трибуната на митинг зарята на 1 юни си зададох наивния /присъщ за младостта/ въпрос: защо сега сме толкова много хора на трибуната и още повече на коктейла след митинг зарята и все за да почетем паметта на Ботев и загиналите герои за България, а тогава през онази съдбовна 1876 година нито един врачанин не се присъединил към четата на Войводата!?
Представях си, че ако поне половината на брой хора от тези, които сме на трибуната и на коктейла са излезли да подкрепят четата… историята щеше да бъде друга.
Питах се защо нашите деди са предпочели да се сгушат под *козячетата и да си траят, да сведат главица, защото вероятно като е преклонена сабя не я сече… Защо тогава не са били това, което сега от дистанцията на времето бихме искали да са били!?
Въпроси, които през годините съм си задавал и отговорите, до които съм стигал никак не са ми харесвали… Винаги съм смятал, че когато става дума за Ботев ние врачани трябва да бъдем изключително почтителни и най-вече много смирени. Но това, което виждам на всеки първи юни от далечната 1999 година до сега, е всичко друго, но не и това.
Всяка година трибуната на митинг зарята е все по-тясна за атакуващите я кандидати за признание, партийци- номади, цели партии, семейства, общественици… неистово желаещи да се подредят под тежкия поглед на Войводата от великолепния му паметник и от висотата на тази трибуна да погледнат с лъстив поглед клетите врачани, чиято детска мечта точно в този момент се сбъдва…
Те са помазани с поглед от свише, от избрани, от елит. А те са елит, защото както казваше един лидер- партиец във вече не толкова близкото минало„ …аз не искам, ама хората ме искат…“ т.е. те не искат, ама врачани ги искат!
Преди честванията за деня на Ботев и загиналите за свободата на България миналата година, като член на екипа на Ботевския комитет, споделих притесненията си, че не успяваме да направим достатъчно, за да проявим така необходимото уважение и смирение, и да опазим паметта на Ботев от нечистоплътни политически утърквания и домогвания на застрашително увеличаващият се брой самоопределящи се като елит мераклии, жадуващи за признание и брутално атакуващи всяка обществена проява.
Предложих на колегите коктейлът след зарята да бъде с благотворителна цел – да съберем средства за ремонт на паметника на Войводата.
Бях сигурен, че когато става дума за пари, много от горещо жадуващите обществено възхищение, ще ревизират желанието си точно на този ден да са изживяват като големци и вип персони.
Колегите приеха предложението и коктейлът стана благотворителен.
Честванията минаха. Трибуната отново се пукаше по шевовете след истински щурм на желаещите да са на нея и отново странни субекти грееха в нелепите си тоалети от първия ред и очакваха в нездрав трепет да им съобщят имената/като поднасящи венци- обикновено поднасят букет вместо венец- по- евтино е/ с името на Ботев.
Да ги дават по “телевизора“… Залата на театъра се препълни за коктейла и около 1000 гости озариха с вип излъчването си благотворителното събитие.
В резултат бяха събрани… около 4500 лева!!! От 1000 випове и общественици – 4500 лева!!! Средно по 4 лева и 50 стотинки!!! Да, срамувам се и сега, когато пиша това.
Дадох си сметка, че след 147 години ние, врачани, във внушителната зала отново се завихме презглава под козячетата…
И какво като козячетата са заменени от скъпи костюмчета и маркови тоалетчета, от солидните количества подвижен силикон!? Отново не се оказахме на висотата на Светинята – Ботев… Отново сме си същите.
Пиша това, защото съм сигурен, че в мотивацията ни, както да се завием под козячето, да наведем главица и да скатаем паричките си, така и да се тълпим по трибуните, да се определяме като випове, общественици, големци, да се титулуваме с постове и звания, да искаме от всички наоколо признание, тук, сега и на всяка цена има определена мотивация, история, традиции, манталитет и погрешно направени изводи.
Човешко е да се опитваме да компенсираме емоционалните, политически, физически и всякакви други дефицити, с които гените ни и средата в която живеем са ни „дарили“… Човешко е и да търсим начин да докажем, че сме това, което за всички останали е очевидно, че не сме…
Но е добре и да си дадем сметка, че все някога трябва да направим, да предприемем нещо това да се промени. Защото в момента, в който сме се взели на сериозно, трябва да ни е ясно, че розовата ни самооценка се нуждае от обективен и извън кръга на клакьорите и подчинените ни коректив.
В противен случай ни очаква огромно разочарование- тежък сблъсък с реалността.
Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Но е и толкова малък, колкото са непреодолими комплексите му.
Може би е дошло е време Почетният гражданин на Враца да бъде определен не от комисия, не от Общинския съвет, от партийни, инициативни и всякакви други комитети?
Може би е време всеки врачанин да има възможност, ако желае с пряк вот да определи онази личност, която е достойна да бъде за пример на децата му?
Може би е време за Първия ни Референдум, и не само за определяне на Почетния гражданин!?
* козяк – материя, изтъкана от кози косми. Използвала се е като завивки, постелки или за направа на различни аксесоари: калпаци, ямурлуци, торбички и т.н.
Румен Петков:
Общински съветник от групата на СДС
Председател на ПК по образование
Член на Ботевския организационен комитет
