Денят на родилната помощ в България винаги е носил смисъл на признателност към лекарите, акушерките, жените, които дават живот, и към хората, които стоят до тях в най-важния момент.
През 2026 година обаче този ден идва и с тежестта на три числа, които ясно очертават посоката, в която се движим.
Раждаемостта пада под 50 000, почти половината раждания са чрез цезарово сечение, а все повече семейства разчитат на инвитро, за да се роди дете.
Това не са сензационни факти, а реалност, която вече влияе върху цели общности, здравната система и бъдещето на страната.
Границата от 50 000 раждания годишно е символна, защото зад нея стои мащаб, който трудно се компенсира с време.
Когато броят на новородените намалява, това означава по-малко деца в детските градини и училищата, по-малко млади хора на пазара на труда след години, по-голямо натоварване върху социалните системи и по-видима демографска празнота в цели региони.
И това не е въпрос единствено на желание. В много случаи причината е в условията, в които младите хора взимат решения за семейство.
Несигурността, високите разходи за дом, трудността да съчетаеш работа и родителство, липсата на стабилна среда, различният достъп до услуги и подкрепа извън големите градове са фактори, които действат като спирачка.
Паралелно с това родителството се отлага все по-късно и с времето се свива прозорецът за второ и трето дете. Така спадът на раждаемостта става дългосрочен процес, а не моментна статистическа аномалия.
В този контекст второто ключово число изглежда още по-показателно. 47.3% от всички раждания през 2025 година са чрез цезарово сечение.
Цезаровото сечение е операция, която спасява животи и в много случаи е без алтернатива. Но когато достига почти половината от всички раждания, вече говорим за системен модел, а не само за медицинска необходимост.
Причините са сложни и се натрупват една върху друга.
Недостигът на кадри и натоварването на отделенията променят начина на организация и практика.
Медицинската отговорност и страхът от усложнения също влияят.
В определени случаи има и предпочитания на родилките, а в други се намесва културата на раждане, в която естественият процес все по-често се възприема като риск, а операцията като контролирана сигурност.
Това е процес, който има цена. Той е свързан с по-дълго възстановяване, с рискове при следващи бременности и с натоварване на здравната система.
Третото число, което вече има силата да променя демографската картина, е делът на бебетата, родени благодарение на инвитро процедури. 6.5% не изглежда като голям процент, докато не осъзнаем колко човешки истории стоят зад него.
Това са семейства, които преминават през години очакване, лечение, психическо напрежение и финансови разходи.
В известен смисъл това е и добра новина, защото показва, че медицината дава шанс там, където природата или времето са се оказали препятствие.
Но този дял показва и друга тенденция – все повече двойки стигат до асистирана репродукция именно защото родителството се измества във времето.
Биологичните възможности не следват социалната готовност и това създава нужда от медицинска помощ, която вече е значим фактор за броя на ражданията.
Трите показателя трябва да се четат заедно, защото описват една и съща картина от различни ъгли. Намаляващата раждаемост показва демографски натиск.
Високият дял на секциото показва натиск върху системата и промяна в практиките. Растящото значение на инвитро показва как обществото компенсира отлагането и репродуктивните трудности. Това е реалност, която изисква внимание и сериозни решения, а не кампанийни обещания.
Денят на родилната помощ в България е моментът, в който благодарността трябва да бъде придружена и от ясна обществена воля.
Защото бъдещето започва от родилната зала. От условията, в които жените раждат, от сигурността, която семействата усещат, и от грижата, която държавата и системата дават на тези, които правят най-важния избор – да донесат живот.
