Михайлина Павлова-журналист
Този текст е публикуван в бр. 23/ 2019 година във в. „Еврейски вести“. Ковид пандемията осуети много от плановете на Сами, Параскева и Славейко. В края на 2020 година семейство Дилкови си отидоха от коварния вирус един след друг. Припомням сега тази история, защото за доброто трябва да се говори постоянно и защото светлината му огрява пътя и кара мрака да бяга панически.
Михайлина Павлова
Историите понякога започват с едно телефонно обаждане. Звъни ми служебният телефон, в почивен ден. Настроена съм отрицателно още преди да видя номера, изписан на дисплея. Непознат. Тъкмо да се откажа да отговоря, и „вдигам“.
„Здравейте, аз съм Диана и имам Вашия телефон от… Тук съм със Сами от Израел и той иска да говори с Вас“. Какво пък иска толкова да говори този непознат Сами с мен? Това че е от Израел по никакъв начин не отключва затворени врати, нали?
„Извинете, в момента не мога да говоря. Може ли да се чуем към края на деня?“. Можело. Чуваме се. Сами ми обяснява нещо на онзи неподражаем български, на който говорят нашите евреи, изселили се в Израел през 1948 година. В разказа му присъства някаква накъсана история от времето на Втората световна война .
Със Сами ще се видим на другия ден.
От прозорците на стаята му в хотела се вижда като на длан цяла София и Витоша в далечината. Няколко дни по-късно, когато ледовете между нас, двамата непознати, са се стопили и когато съм чула историята му, а искам още и още да науча, му се обаждам: „Какво правиш, Сами?“
- „Седя си в стаята и гледам през прозореца…“ Знам как се чувства. София през октомври и от високо е прекрасна.
На първата ни среща в онзи понеделник Сами е поставил на масичката една снимка, едно писмо и няколко документа. А аз по-скоро обмислям как да си тръгна по-бързо, като преди това направя с него някаква предполагаема уговорка за следващ разговор някъде в необозримото бъдеще.
Да не си правим предварителни планове, беше казал някой.
Сами пренебрегва напрежението, което излъчвам, и започва да разказва.
Всичко започна, когато нас, евреите, трябваше да ни изселят от София. През онова време Михаел Калдерон, моят чичо, имаше в София магазин на име „Самсон“. „Самсон“ беше най-големият магазин за кристали, сервизи и стъклария. Даже търговци купуваха от него. Той имаше приятел, Илия Гуторанов, който живееше във Враца и имаше същия магазин и купуваше от него стока. Когато започват да изселват евреите, той (бел.авт. Гуторанов) телефонирва на чичо ми и му казва, че отива да ги пратят (бел. авт. евреите) далече от България, може би в Полша, и може да не се върнете оттам.
Така че вземи цялата своя фамилия и сте поканени при мене във Враца и аз ще гледам да направя всичко, което мога.
Сами ми подава снимката, която предварително е поставил на масичката между нас. На нея е цялото семейство Биджерано/Калдерон, снимани на стълбите пред къща, която не се вижда. Вижда се обаче външната врата, оказала се по-късно ключова в историята, която ще ми бъде разказана. Вглеждам се внимателно – всички на снимката са с жълти звезди. Илия Гуторанов настанява семейството на съдружника си от София в тази къща, в която има стая за всяко семейство. Малко по-късно към фамилията се присъединяват родителите на Сами и той самият. Във Враца, през 1943 година, бебето Сами навършва една година.
Времето на моя точно разграфен часовник спира. Вторачена съм в историята, която днес ми разказва този 77-годишен мъж.
Не можахме да се присъединим веднага към фамилията. Баща ми по това време беше в трудов лагер. Аз съм бебе, а майка ми е сама с мен в София и трябва да пътува за Стара Загора, нейното родно място. Изпращат я там. Беше студено. Беше много студено.
Някой чука на вратата на нашата квартира, майка ми отваря. Една жена, много хубава, с лисица на врата, й казва: Госпожа, вие закъснявате вече 15 минути, за да напуснете апартамента. Аз трябваше да го получа в седем часа, а сега е седем и четвърт. Синът ми се намира в колата долу, а вънка е студ. А майка ми отговаря: Да, знам, че е студ и заради това закъснях. Видях, че е така и запалих печката. Липсваше малко кюмюр и слязох до мазето. Трябваше ми малко време, ама вашият син след още пет минути ще бъде в топлата квартира, а моят син ще излезе навънка в студа. Да помните това“.
Представям си само как младата жена е хванала куфара си в едната ръка, а в другата е прегърнала увитото като пашкул бебе. Пресмятам безбройните нейни крачки до гарата, до Стара Загора, до срещата със съпруга й, до следващото изселване в Монтана и до събирането на голямото семейство във Враца, приютено от Илия Гуторанов.
Бил съм бебе по онова време и историята я знам от майка ми и от моя братовчед Соломон Биджерано, който тогава е бил 18-годишен. Преди три години и малко повече отидох да го видя, беше вече към 90-те и той ми каза: Като пътуваш за България, искам да вземеш да отидеш във Враца и дадеш това писмо на този, който е останал от семейство Гуторанови. Попитах кои са тези хора и какво е това писмо и той ми разказа това, което чухте досега, и добави: Аз не знам дали сме благодарили достатъчно на тази фамилия, но сега, преди да си отида от този свят, искам да благодаря. Искам да съм сигурен, че те ще получат на ръка това писмо.
И аз го взимам това писмо, и когато идвам в България, пътувам до Враца и не знам откъде да започна.
Сами наистина не знае откъде да започне. Обикаля града и показва снимката, на която се вижда красивата врата на дома, в който е било приютено семейството му. Вратата се отличава и трябва да е разпознаваема. Откъде да знае, че „старите къщи“ в центъра отдавна са бутнати, за да бъде изграден мраморният площад, приравняващ Враца към всички останали наши социалистически градове с безлични мраморни площади, всред които се извисява задължителният партиен дом и още няколко актуални за времето съоръжения.
Срещата му с Огнян Пищиков е напълно случайна. Едва ли Сами Биджерано ще знае нещо за нашите нрави, политически пристрастия, истории и преходи, дето нямат край. Но Огнян Пищиков е точният човек, появил се на точното място и на време, а иначе народен представител от БСП в 7-то Велико Народно събрание (1990-1991), общински съветник във Враца и зам.-областен управител на област Враца (2009). Изследовател на врачанския говор и автор на няколко книги.
Преди три години той скучае и е готов да помогне да бъдат издирени наследниците на Илия Гуторанов. И го прави.
Миналата година ми се обажда Огнян от Враца и ми казва: Намерих. И пак: Намерих. Показах снимката на дъщерята на Илия Гуторанов, която през 1943 година е била 7-годишна, и тя ми каза: Тук е чичо Михаел, тук е танти Естер. Познава всички! Дъщерята е! Ела!
Сами идва отново в България. Споделя ми, че срещата с Параскева, която той нарича Праскова за по-лесно, е повече от трогателна. Той й дава писмото от братовчед му (бел авт. Той така и недоживява тази развръзка), а тя – две писма, едното писано от баща му през 1953 година. Не може да го прочете, защото не може да пише и чете на български. Семейството му се изселва за Израел, когато той е едва седемгодишен. Казва ми, че щом съм тук, то дали бих искала да прочета писмото. Чета го на глас и е излишно да споделям чувството, което мимоходом улавям от човека срещу мен.
Баща му пише на своя български приятел Илия историята на заселничеството на българските евреи в Израел. Текстът има историческо значение. Между другото, Исак Биджерано разказва как в Израел сади лозички, за да им напомнят лозето на Илия Гуторанов във Враца и си припомня разговорите с него. В писмото пише и за Сами, тръгнал на училище и започнал много да рисува. И нито дума за туберкулозата, придобита от трудовите лагери в България. Сами ми споделя, че баща му си отива много млад. О, да! Синът продължава да ми разказва, че баща му докато е още в България, запленен от левите идеи, пътува до СССР, за да види как се строи комунизма. На връщане си има работа с българската полиция.
Исак е изключително контактен. За това по-късно ми разказва Параскева. Помни как идвал при баща й, Илия, за да си говорят за политика. Замръквали от приказки. А Сами ми разказва за друг приятел на баща му, дошъл да ги изпрати, когато тръгвали за Израел с кораба от пристанището. Закъснял човекът… А Сами помни как корабът бавно се отделя от пристанището, той, майка му и баща му стоят на палубата, а долу по кея тича човек с две кокошки в ръце и вика: „На добъъър пъъът!“
Връщам се в Израел и се чудя какво мога да направя аз за тези хора, не от името на баща ми и чичо ми, а от мое име. Параскева е на 84 години, а съпругът й Славейко на 89. И си казах, че ще отида в Яд Вашем. Ще разкажа историята и ще поискам бащата на Параскева да получи титлата Праведник на народите. Отидох, разказах, изслушаха ме внимателно и казаха, че ще действат. Казах им да побързат, защото хората са много възрастни. На връщане в колата се замислих: абе ще имат те един документ, написан на иврит и английски, ще го закачат на стената и какво? Трябва да направя нещо повече и й телефонирвам:
- Искате ли да станете хаджия?
Една минута не отговори и после казва :
– Как?
– Качваш се на аероплан, стига се в Лод и след това се пътува до Йерусалим. Пипа се Божи гроб и това е всичко
– Е как ще стане?
– С мен.
И й разправих какво мисля да правя. А тя: „Харесва ми. Хайде да почнеме.“
И почнахме.
Срещам се със Сами във времето, когато е дошъл в България, за да вземе Параскева и Славейко и да ги заведе да разгледат Израел на негова сметка. Ще пътува след два дни за Враца и ще остане няколко дни при семейството.
Казах му, че идвам с него. Не бих пропуснала това за нищо на света.
Преди това го моля да ме заведе до родния му дом. Отдавна е продал апартамента на родителите си, но ми разказва историята на къщата, на кой етаж кой е живял и как малкия му братовчед пълзял до третия етаж, за да си играе с него. Оставяше една мокра диря след себе си, залива се от смях Сами. Посочва ми къде е ритал футбол с приятелите от София. Всъщност, след края на войната семейството се връща в столицата. Когато беше създадена държавата Израел, папа ме прати да купя вестници. Докато стигна до вестникарската будка, бях забравил имената им, заради това купих онова, което сам си избрах. Не помня дали папа остана доволен.
В Израел рисува, учи, живее за кратко време в кибуц, жени се, има трима синове. Пенсионира се като проектант-озеленител. „Строи“ градини в Израел. И от години более за България, активен доброволец е в българо-израелските проекти.
Враца е прекрасно есенна и далечният ми спомен, че тук вятърът може да те отвее, не се потвърждава отново.
Параскева ни посреща елегантна и прекрасна. До нея е Славейко – усмихнат и сърдечен. Сами ще спи при тях. Имах си хас, та нали са голяма фамилия. Сядаме на масата. С Параскева не може да се спори, направила ни е баница. Вади и подрежда старинен сервиз. И подчертава, че той е от онези, които баща й е купувал от магазин „Самсон“ в София. Стените на апартамента се окичени с фотографии на сина й – Димитър Дилков. Току-що е заминал на работа в Москва като репортер на Франс прес. Другият – Петър – живее в София.
Разговаряме много, спомените валят един след друг, а двамата – Сами и Параскева – са пълни с особена нежност един към друг. Параскева е много усмихната, но някак обрана. Излъчва достойнство. Бивша учителка. Ясно. Не намира за чудно онова, което е направил баща й по време на войната. Просто цялото семейство така е възпитано – да помага. И се радва, че Сами е у дома й. Спомня си как след войната често семейство Калдерон/Биджерано ги канили в София на гости. После всеки тръгнал по своя път, но връзката, макар и изтъняла, някак не се била прекъснала.
Организирам една шабатна вечеря, на която е поканен и Огнян Пищиков. Толкова не сме се смели отдавна. Огнян говори на врачански, а Параскева и Славейко ни превеждат.
На другия ден е Димитровден и сме се събрали да почетем сина, дето е в Москва. Цветята, които отглежда Параскева, ни се усмихват от прозорците.
Семейство.
Снимка: Михайлина Павлова
История като тази няма край.
След пътуването на Параскева и Славейко до Израел се виждаме отново, за да споделят впечатленията си. Параскева се смее, че Славейко за първи път се качил на самолет, а тя от напрежение си изгубила мобилния телефон. Срещали се с много български евреи, запознали се с Румяна Бъчварова, нашият посланик в Израел, били на Божи гроб, видели внуците на Сами. Беше малко топло за нас там, но издържахме. Каква красива страна само! И колко народ, Боже! Обикалят, гледат, пътуват….Светът не се спира.
Сами ми се обажда по телефона, за да каже, че ще събере на обяд цялата останала фамилия, за да разкаже историята на своето пътуване до България и обратно. Сигурно е било интересно.
А Параскева го е поканила, заедно с приятелката му, догодина на гости във Враца. Тъкмо да отидат и на лозето, онова, за което пише в писмото до Илия през 1953 година Исак.
Ще трябва да сложа точка, макар главата ми да е пълна с още истории, а и макар да имам часове записи на тези срещи, до които бях сърдечно допусната.
Нищо. Ще ги разкажа със звук и картина. По време на тези няколко дни снимахме и записвахме. И ще има филм и ще има история, разказана за радиото.
А сега точката. И до нови срещи.
—————————————–
По време на гостуването на Параскева в Израел, семейство Биджерано е започнало процедура по обявяването на Илия Гуторанов за “Праведник на народите” от Yad Vashem: World Holocaust Center, Jerusalem.
Видеоисторията можете да видите ТУК
