В програма LEAP дните започват рано и свършват късно. Лекции, работилници, срещи с предприемачи и общностни лидери, разговори, които продължават и след вечеря. Накрая на вечерта участниците се прибират по стаите си с лаптопи под мишница и усещането, че едва им е останала енергия да подредят мислите си.
За Михаил Милчев това е идеалният момент да види още нещо от Америка.
Отива на „братско“ парти.
Михаил е участник във второто издание на триседмичната програма за предприемаческо лидерство на Фондация „Америка за България“, реализирана в партньорство с колежа „Бабсън“. Въпреки предизвикателното темпо на програмата, Михаил сякаш непрекъснато намира място за още и още преживявания.
Той познава fraternity партитата основно от филмите – шумни купони, организирани от типичните за американските университети мъжки общности или студентски „братства“. За повечето хора от групата това е просто куриозен детайл от колежанския живот. За него е част от пъзела „Америка“, която не бива да се пропуска.
„Иначе кога ще мога да преживея нещо такова?“ усмихва се той.
Няколко дни по-рано, между лекциите в „Бабсън“, Михаил разбира, че наблизо има редовна лекция по микроикономика. Не е част от програмата. Никой не го кара да ходи. Отива от любопитство.
На следващия ден с други участници карат колела под наем из Бостън, навигират с телефоните си между улици, които не познават, стигат до кампусите на Масачузетския технологичен институт и Харвард, а през цялото време Михаил снима града с камерата си – фасади, хора, светлини, случайни моменти.
На пазара в Бостън Михаил се сдобива със сувенир – бейзболна шапка, но не каква да е. Вместо да си купи готов модел, той сяда с момичето зад щанда, двамата измислят дизайн и след няколко минути бродировъчната машина го извезва върху плата пред очите им.
Тъкмо това го привлича – не просто самият предмет, а възможността да види как се създава.
Михаил рядко остава на повърхността на нещата. Интересува го как работят – градовете, хората, технологиите, идеите. Как се свързват помежду си. И как понякога предприемачество, дизайн и технология могат да се срещнат дори в нещо толкова обикновено като една бейзболна шапка.
Предприемачество в гените
Интересът му към това как се създават нещата не идва от нищото.
В семейството на Михаил винаги е имало хора, които работят с ръцете си. Баба му по бащина линия е шивачка, дядо му прави декори в театъра, а останалото време е запълнено от втората им работа – гледат пилета и продават яйцата на държавата. Това е техният малък бизнес, пролука в система, която не обича частната инициатива, но и не успява сама да изхрани хората си. В пиков момент през 80-те години птиците в семейната ферма достигат близо 20 000.
Години по-късно бащата на Михаил поема нишката по свой начин.
В края на 90-те складовете на държавната ризена фабрика във Видин са пълни с непродадени ризи. Повечето хора виждат предприятие в упадък. Бащата на Михаил вижда възможност.
Купува ризи. Товарят ги. Отива на Илиянци. Продава. „Без стратегия, по усет“, разказва Михаил.
През 2003 година родителите му основават „Бдинтекс“ – име, което събира старото име на Видин и текстила в едно. Две десетилетия по-късно фирмата има 170 служители и работи с големи клиенти в няколко европейски държави – партньорства, зад които стоят години работа и десетки сертификати за качество.
„Предприемачеството е в кръвта ми“, казва Михаил.
Момчето, което пуска звънеца
Може би именно защото расте в семейство, свикнало да вижда възможности там, където другите виждат препятствия, още в гимназията Михаил започва да се заглежда по места, които повечето хора подминават.
Като стаята на училищното радио.
Тя не е място, на което човек би заложил бъдеще. По-скоро е от онези помещения, които всички заобикалят – прашно, с техника, която не работи, и с усещането, че е останало от друг живот.
Михаил влиза точно там.
„Когато я посетихме първия път, беше просто потресаващо“, спомня си. Единственият компютър „зарежда 100 години“, но по-сериозно предизвикателство е липсата на работещ смесителен пулт. Опитват да оправят стария, но бързо става ясно, че няма да проработи.
Тогава Михаил прави нещо, което по-късно ще му се струва напълно естествено. Преглежда варианти, избира три и отива при директора на училището, за да обясни защо им трябва точно конкретен модел.
„Това беше първият ми сейлс пич“, казва той с усмивка – първият път, в който трябва да убеди някого, че точно неговото решение е правилното.
Получават пулта.
Оттам нататък радиото постепенно оживява. Вместо обикновения звънец из коридорите започва да звучи музика, а в междучасията учениците се събират около тонколоните. Накрая Михаил се оказва диджей и на училищните събития – не защото това е била мечтата му, а защото е единственият, който знае кое къде се включва.
По същото време, в 11 клас, с един от най-добрите си приятели решават да направят платка. Не по задание. Не за оценка. Просто за да видят дали могат.
Намират информация, разучават процеса, сглобяват всичко с каквото имат под ръка. Прехвърлят схема върху медна плочка с ютия, киснат я в киселина, запояват елементи. Количката, която задвижват, се движи напред и назад. Нищо повече.
„Фактът, че сами намерихме информацията и го направихме, беше постижение само̀ по себе си“, казва гордо Михаил.
Паралелно с това участва в Евроклуба, пътува до Европейския парламент, организира училищни събития, влиза в ученическия съвет.
Все още не знае какво точно иска да прави с живота си. Но вече има навика да пробва – и да не се отказва, докато не намери решение.
Когато започваш от нулата – на немски
След гимназията Михаил заминава за Германия с идеята, че знае какво го чака. Първите месеци обаче бързо го приземяват.
Става в 4:30 сутринта, за да кара доставки. Следват уроци по немски, а после и лекции.
По това време учи кибернетика в Щутгарт, но обучението се оказва по-предизвикателно от очакваното. Лекциите вървят бързо, термините се трупат, а понякога усилието отива повече в това да разбере какво се казва, отколкото какво означава.
Започва да изостава.
След време решава да започне отново – нов град, нов университет, нова специалност. Премества се в Берлин и записва компютърно инженерство.
Там нещата постепенно си идват на мястото.
Харесва му, че резултатът се вижда веднага – хардуер, програмиране, системи, които или работят, или не. Започва да взима по няколко изпита наведнъж, помага на други студенти и накрая завършва с най-висок успех във випуска.
Покрай университета идват и първите големи проекти – системи за избягване на препятствия, автономно управление на автомобили, стаж в компания за космически компоненти. После и работа във Волво в Швеция, където разработва симулации за оптимизирана поддръжка на камиони.
Следват семестър в Южна Корея, после програма за обмен в Япония. Посещения във фабрики на Тойота и Хонда, срещи с инженери, наблюдение на производствени процеси, в които всяко движение изглежда премислено до последния детайл.
Натрупаният опит засилва интереса му към производството.
„Виждаш как силните, водещи икономики са силно индустриализираните, производствени икономики“, казва Михаил. Постепенно спира да гледа на фабриките като на нещо остаряло. Започва да вижда в тях място, където инженерното мислене има съвсем реален резултат – в машините, процесите и продуктите, които излизат от поточната линия.
Колкото повече пътува, толкова по-често мислите му се връщат към семейния бизнес във Видин – към фабриката, към производството, към натрупаните с години знания и умения. По същото време сестра му се включва в работата на „Бдинтекс“, а Михаил все по-ясно усеща, че и той би могъл да има място там – не просто като наследник на семеен бизнес, а като инженер, който може да внесе нови технологии и нов начин на мислене във фабриката.
Междувременно вижда и друго – как големи международни компании отварят офиси и инвестират в България, а български компании като производителя на товарни безпилотни летателни апарати Dronamics създават собствени световни продукти и променят цели индустрии с идеи, родени тук. Това постепенно го убеждава, че стойност може да се създава отвсякъде, включително и от град като Видин.
Така завръщането в България започва да изглежда не като компромис, а като възможност.
„Видин не е много по-различен от Берлин, когато преследваш цел“, казва Михаил.
Предприятие на бъдещето
Когато се връща във Видин, Михаил попада в свят, който познава още от дете – шум от машини, ролки плат, мостри, срокове, камиони, които чакат готова поръчка.
„Бдинтекс“ работи основно за клиенти в Германия, Италия, Нидерландия, скоро и във Великобритания. Шият ризи, униформи, работно облекло – производство, в което всяка грешка струва време, а всяко закъснение струва доверие.
През годините фабриката се е превърнала в най-големия частен работодател в региона на Видин – място, от което зависи поминъкът на десетки семейства.
Но Михаил знае и нещо друго: че подобно производство все по-трудно може да разчита само на досегашния модел.
„Бъдещето за мен е в техничните текстили“, категоричен е той.
Това означава платове и продукти с много по-специфична функция – трудно горими материи, облекла с вградени технологии, текстил, който прави повече от това просто да изглежда добре.
Промяната вече е започнала. Във фабриката се въвеждат нови системи за проследяване и управление на производството. Работи се с нови материали, които изискват различни машини, различни настройки и различен начин на мислене.
Ризите и униформите не изчезват. Те са основата.
Но върху тази основа Михаил постепенно се опитва да надгради нещо друго – производство с по-висока добавена стойност и повече технологии в него.
Докторантурата му в Техническия университет в София е част от същото търсене. Работи по идея за „умно“ облекло, което може да отчита биометрични данни като сърдечен ритъм и мускулна активност. Проектът му печели и финансиране от конкурса „Създай въздействие“ на фондация „Карол Знание“ и Техническия университет през 2026 година.
Все още е в началото. Но за Михаил фабриката от бъдещето вече не изглежда като нещо абстрактно. И със сигурност не е далеч от Видин.
Да не пазиш занаята за себе си
Още докато следва в Германия, Михаил се включва в CoderDojo – ментор е на деца, които се учат да програмират. По-късно, във Видин, работи с ученици от една от местните професионални гимназии. Помага им с дипломни проекти, обсъжда с тях идеи, свързва ги с хора, които биха могли да им помогнат.
Един от учениците му разработва прототип на система за професионален домоуправител. Друг мисли върху решение за дистанционно обучение.
Михаил е в стихията си точно в тези моменти – когато някой още не е сигурен дали може да направи нещо, но вече опитва.
„Идеята да си пазиш занаята е архаична“, казва той. За него знанието има смисъл само ако се предава нататък.
След програма LEAP започва да мисли за това още по-съзнателно – как хора с различен опит могат да си помагат, вместо всеки да открива всичко сам.
Така се раждат и някои неочаквани партньорства. С колежка от програмата организират дарение на платове от „Бдинтекс“, от които тя изработва артикули за благотворителна кауза.
Понякога помощта изглежда съвсем малка: контакт, съвет, няколко ролки плат, разговор, който спестява седмици лутане. Но за Михаил това не е просто помощ. По-скоро е начин на мислене – че когато хората около теб успяват, печелят всички.
Вместо край
Може би след години някъде в САЩ млад атлет от някое университетско братство ще пресече финала с екип, произведен във Видин. Или пожарникар ще излезе невредим от горяща сграда благодарение на облекло, създадено в същата фабрика.
Вероятно никой няма да знае историята зад плата, нишките и хората, които са ги превърнали в нещо повече от обикновени материи.
Но някъде между машините във фабриката, инженерните идеи, натрупаните с годините умения и любопитството на едно момче, което някога влиза в прашната стая на училищното радио, тази история вече се пише.
Източник: Фондация „Америка за България“
