На 11 март започва Великият пост. Църквата е постановила в четирите недели, които го предшестват, да се четат знакови Евангелски притчи за размисъл и поука през Светата Четиридесетница. Тъй като периодът се нарича още
“Великопостната война със себе си”,
както преди бран войните се подготвят старателно за нея, така и християнинът се подготвя с мъдростта на Светото писание, за да има дръзновение в борбата си за нравствено усъвършенстване през тези 6 напрегнати седмици.
Първата от тези четири недели е посветена на казуса с началника на митарите Закхей. Той е най- корумпирания за времето си данъчен служител – евреин.
Иудеите презирали сънародниците си на римска служба, както всеки народ презира колаборационистите в своята история. Още по-голям негативизъм таели към тази прослойка, известна от началото на държавността със своите чести злоупотреби, превишаване на права и незаконно обогатяване.
Христос дал един велик пример за това, че осъзнаването на човешката греховност и престъпление е възможна за всекиго,
който се покае, пребори със себе си и започне нов живот. Минавайки с учениците Си покрай град Йерихон, Иисус бил приветстван от множество хора като Учител и Месия.
На началника на митарите също се искало да го приветства,
защото сърцето му било пълно с възхита и респект към харизматичната личност на проповедника, лекаря на душите и телата и преобразяващият човешката ценностна система феномен.
Но се срамувал!
Ужасно се срамувал от своето нравствено падение и алчност, затова се покатерил на едно дърво и се скрил в короната му, възползвайки се от дребния си ръст. Заставайки под дървото,
Христос го призовал по име да слезе и след това му гостувал заедно с учениците Си. Страшно било хорското огорчение и одумване, заради отбиването му при “ грешен човек”!
Но тази среща била съдбоносна за Закхей. Там, около трапезата в собствения си дом, в беседата с необикновения си гост той познал чудото на преобразяването, покаял се за предишните си дела, впоследствие раздал незаконно взетото на сиромаси и станал ревностен Христов последовател. Така нравственият закон на новата заповед “ обикни ближния като себе си” се изпълнил за всеки- беден и богат, добър и лош, паднал и извисен.
Бог дава шанс на всекиго!
Из проповед на свещ.Ангел Величков: ”Но Спасителят е оставил на Църквата повеля – не да страни, не да се дели от заблудените чеда, не да използва фона на чуждите слабости, за да изпъкне със своята непогрешимост, а напротив, да присъства със своята святост и да свидетелства за Божията правда навсякъде. Да влиза с благодат в домовете на всички, които и да не са се покачили нависоко, поне са надигнали глава от суетата на света в желанието си да видят Бога.
Но да видим по-нататък плодовете на духовния стремеж.
Когато Христос посетил дома на Закхей, вместо отговор на упреците на тълпата, че грешен човек е удостоен със свято посещение,
митарят познал истинската праведност и я потвърдил с добри дела, с покаяние, с милосърдие и справедливост.
И наградата не закъсняла: “Днес стана спасението на тоя дом”. Защото няма по отрадна и щедра награда от опрощението
на греховете и спасението във вечния живот, както Сам казва Христос: “Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото”.
Да се пренесем за малко в нашето ежедневие
и да си спомним ропотите на някои, че свещеници и архиереи на Църквата освещавали банки и офиси, че посещавали неправедни и удостоявали с внимание незаслужили. Вярно, не всички малки на ръст и грешни по дела хора имат духовния порив и вярата на някогашния митар Закхей. Но …
Православната ни църква, следвайки Господния пример,
не се гнуси от съгрешилия, а го зове да получи очистване, опрощение и освещение
от изворите на Христовата благодат.
Защото вярата не е идеология и християнството не е партия, а единствената политика на Църквата е политиката на вечния живот.
Наближава Великият пост.
Време за духовно и телесно очистване, време за покаяние и благодат.
И въпреки че дотогава има още време, Св. Отци са определили днешното Евангелско четиво за митаря Закхей като пръв литургически белег на идващия великопостен период. Защото всеки подвиг има смисъл тогава, когато е предшестван от копнеж за Бога.”