След Галиче мнозина си задават въпроса какво поколение населява България. Събитията, съпътствали жестокото убийство там, са най-точната моментна снимка на България.
Територия, където расте една генерация, която сее смърт, вместо да създава ценности.
Една 18-годишна девойка умря след брутално клане, съпроводено с грабеж и изнасилване в своя дом.
Убиецът е 17-годишен, стигнал в развитието си до първи клас в училище. Коя ще е следващата жертва, какво ли ни очаква още?
Тук не бих използвал изтърканото клише “Един бог знае!”
Трагедията отприщи лавина от мнения, защото наказанието по закона за непълнолетни извършили подобно престъпление е максимум 12 години.
Изведнъж всички се превърнаха в юристи и обявиха, че наказанието е несправедливо и извергът заслужава доживотен затвор без обжалване.
Чуват се гласове и за публичен линч на убиеца, което в една правова държава е недопустимо..
Обществото, напълно в реда на нещата, реагира емоционално, без да взима предвид рационални фактори като този, че “злият дух” е изпуснат отдавна от бутилката и подобни инциденти не са рядкост в България.
Какво направихме с децата си?
Децата виждат, усещат и попиват разпада около себе си. И затова не е никак чудно, че все по-често се стига до разтърсващи случаи като този в Галиче.
Впрочем, събитията, съпътствали трагичната смърт на един млад човек, са най-точната моментна снимка на България.
Територия, в която расте цяло едно поколение, възпитавано в нездрава среда.
То е лишено от рефлекс да разпознава кое е добро и кое е лошо, а покрай това лишено от характер и способност да се противопоставя на злото.
Това поколение предпочита да причинява смърт, вместо да я предотврати. За мнозина може би това е крайно мнение, но е време да изтрезнеят и да прогледат внимателно в какво бутафорно общество живеем.
Това поколение не се е възпитало самó така.
То е продукт. Продукт на лошото образование, което обяснява неспособността да се правят причинно-следствени връзки от най-простичък тип, че елементарна простъпка може да доведе до нечия смърт и да отнеме невинен човешки живот.
Това поколение, което бодро стиска телефон с камера, е продукт на всички по вертикалата и хоризонталата в нашето общество, продукт също така и на дългогодишния институционален колапс.
Това поколение е продукт и на мисленето, че няма кой да те защити (и в повечето случаи наистина няма), та затова е в рамките на нормалното да носиш метален бокс или нож в джоба си.
Това поколение населява България.
То ще остане безразлично на фактическата й смърт, ще търси мижитурската или консуматорската гледна точка, ще участва, псувайки отстрани, но никога няма да се намеси.
Защото, опасявам се, сетивата му са толкова притъпени, че дори да пожелае да се намеси, просто няма да знае как да го стори.
Извън претенциозните приказки за стабилност, извън безкрайно смешните опити за политика, които по нашите географски ширини се изразяват в популизъм и безхаберие, реалният живот в страната изглежда така: независимо дали е ден или нощ, във всяка точка на тези 111 хиляди кв. км някой може да пострада и да загуби живота си.
Такива неща се случват там, където институции няма, където правилата са имитация, а гражданско общество има само на думи. Другото име на това състояние е разпад. Матрицата ни е погрешна и злокачествена.
Ибрахим Карахасан Чънар е доктор по Културно-историческо наследство
