Шест месеца без контакт с детето си. Шест месеца без информация къде се намира. Шест месеца без реална помощ от институциите. Това е реалността, в която живее Даяна Иванова – майка, която днес говори публично, защото, по думите ѝ, мълчанието вече не защитава никого.
Даяна разказва, че дълго е избирала тишината, вярвайки, че така ще запази спокойствието и достойнството на детето си.
Днес обаче смята, че най-доброто, което може да направи за сина си Йоан, е да каже истината.
От 7 юли 2025 г. тя не е виждала и не е чувала детето си, след като го е предала на бащата, за да упражни правото си на лични отношения – право, от което никога не го е лишавала.
Оттогава Йоан не е виждал майка си нито на рождения си ден, нито по Коледа. Майката твърди, че не знае къде се намира детето, тъй като тази информация се укрива от бащата.
По думите ѝ, опитите да получи съдействие от институциите се сблъскват с мълчание, формални отговори и прехвърляне на отговорност.
Историята не започва днес.
Според Даяна проблемите са започнали още когато детето е било на две години, след раздялата с бащата. Оттогава следват години на съдебни дела, сигнали, обвинения и институционални процедури, които, по думите ѝ, не водят до реална защита на интереса на детето. Тя подчертава, че не цели публична разправа, а решение – възстановяване на връзката между майка и дете.
Майката говори за неработеща система, в която съдебни решения остават без изпълнение, а нарушенията не водят до последици. Докато институциите обясняват забавянията с „процедури“ и „човешки грешки“, времето тече, а детството на едно дете изтича без контакт с майка му.
Днес за Даяна най-елементарните неща са се превърнали в недостижим лукс – да прегърне детето си, да чуе гласа му, да знае какво го вълнува, какво обича, как живее. Тя не знае дали Йоан ще тръгне спокойно на училище, дали ще започне първи клас в стабилна среда и дали ще има шанс да изгради нормална връзка и с двамата си родители.
Случаят поставя въпроси, които излизат далеч извън рамките на един семеен спор. Къде е държавният съдебен изпълнител, когато съдебните решения не се изпълняват? Къде е системата за закрила на детето, когато месеци наред едно дете е лишено от контакт с родител? Кой носи отговорност, когато бездействието се превръща в норма?
Особено тревожна е ролята на структурите за закрила на детето, които по закон са длъжни да реагират незабавно при риск за детето и при прекъсване на контакт с родител.
В този случай въпросът е прост и болезнен: как е възможно едно дете да бъде извън обсега на майка си месеци наред, без това да доведе до спешни действия, проверки и реална намеса?
Къде са социалните работници, чието задължение е да защитават интереса на детето, а не да изготвят формални доклади без последици?
Случаят оголва и друг дълбок проблем – бюрократично бездействие, при което институции и длъжностни лица получават възнаграждения, без да поемат реална отговорност.
Докато документите се местят от папка в папка, докато сроковете се „изчакват“, а сигналите се „разглеждат“, детето расте без майка.
Това не е административен пропуск. Това е отказ от задължения, за които държавата плаща заплати.
Най-опасното последствие от подобно нехайство е, че то се превръща в практика. В практика, при която съдебни решения не се изпълняват, при която родител може безнаказано да лиши дете от другия родител, а институциите да сведат ролята си до наблюдатели.
В тази схема няма победители – има само деца, които плащат цената.
Остава въпросът, който рядко получава отговор: кой ще поеме отговорност, ако това дете загуби трайно връзката с майка си?
Кой ще обясни след години защо едно дете не е имало шанс да расте с двамата си родители, когато това е било възможно? И кой ще понесе последствията, ако Йоан тръгне на училище без подкрепата и присъствието на майка си, защото държавата е решила да „изчака“?
Закрилата на детето не е формална структура. Тя е задължение, което изисква действия, контрол и санкции, когато законът не се спазва.
