Д-р Валери Василев е завършил медицина през 1983г. в “Медицински университет”-София, през 1990г. придобива специалност “хирургия”. От 1983г. работи като хирург, а вече 12 години работи онкологична хирургия в “КОЦ-Враца” ЕООД, гр. Враца.
Д-р Василев е отличен като “най-заслужил лекар” от Българския лекарски съюз – Враца за 2021 година.
Д-р Василев, животът Ви е посветен на хирургията. Защо избрахте тази специалност?
Избрах специалността още като студент в Медицинска академия. Първоначално бях ориентиран към урология, но след първите практически упражнения в Института за спешна помощ “Пирогов”, започнах да се занимавам активно с хирургия. Посещавах спешния кабинет в „Пирогов“, където провеждах своите специализации.
Първите 27 години работата ми беше на “предния фронт”. Бях отговорен да поставям диагнозата, най-често сам, през нощта с оскъдна техника. Това ми даде възможност да се науча да вземам решения бързо и точно.
Изключително важно е обаче да можеш да разчиташ на хората около теб. Да имаш вяра на екипа, с който работиш.
Спомняте ли си Вашия първи случай като лекар?
Спомням си първия случай като дежурен лекар. Той не беше с добър край, но и това се случва в медицината. Спомням си и първата операция. Много неща си спомням.
Лекарят има това предимство – за разлика от другите хора, той участва в най-радостното събитие в живота на човека и за съжаление, и в най-тъжното.
По-сложна ли е онкохирургията?
Онкохирургията е специфична, но пак е хирургия. Сложността идва от факта, че за съжаление голяма част от българските пациенти идват на късен етап от заболяването.
Спомням си думите на един наш професор, който каза, че операциите се правят по един и същи начин в световен мащаб, но важно е на какъв етап от заболяването се извършват.
Има голяма разлика между това да оперираш туморна формация от 1 см. и туморна формация от 1 кг.
За онкозаболяванията профилактиката е жизнено важна.
Тя не трябва да бъде неглижирана под какъвто и да е предлог, защото последиците са тежки – както за пациента и за близките, така и за лекаря, който води лечението.
БЛС Ви удостои с наградата “най-заслужил лекар”- като признание за Вашия дългогодишен труд и професионализъм.
Трогнат съм от признанието на колегите, но пак казвам – без хората около един лекар нито можеш да извоюваш позиция, нито да си свършиш добре работата, нито да получиш след това признание.
Където и да работи един лекар, екипът е важен. От най-близките колеги и тези, които се занимават с консервативна терапия, до сестрите и санитарите. И наистина смятам, че трябва да си признаваме взаимно постиженията, но и да си показваме грешките, за да вървим напред.
Нашата работа е специфична наука, това е огромен труд и много безсънни нощи.
За съжаление обществото понякога не е съвсем справедливо.
Не говоря за финансовата страна, която не е без значение, особено за младите колеги. Освен за издръжка един лекар трябва да влага пари за обучение и практика в България и чужбина. За да можеш да работиш с всички нововъведения трябват средства – за да отидеш и да се научиш.
Да поговорим за системата на здравеопазването.
38 години не са малко. През какви ли не опити за подмяна или смяна на системата съм преминал.
Участвал съм в част от тези неща.
Системата не е лоша, лошо е, че не всички я използват, за да си вършат работата.
Някои я използват, за да си “свършат” работата. Може би това куца.
Трябва да се намери някой, който да направи точна оценка и най-сетне трудът на лекаря да бъде включен в тази оценка, в стойността на дадена клинична пътека, или както искат да я наричат.
Трудът на лекаря не фигурира никъде. Има цена на артикул, медикамент… но няма остойностяване на лекарската работа.
Смятам, че това умишлено не се прави, защото тогава хората вече ще знаят истинската стойност на нашия труд и няма да коментират или завиждат, че даден лекар е получил някакви пари.
Никой не говори какво получава един доставчик на апаратура, никой не коментира колко получава един сервиз за подръжка на апаратура.
Без апаратурата не може да се работи, разбира се. Но всички гледат даден лекар какво е получил.
Ако се установят правила за заплащането на лекарите може да се окаже, че трудът им не е оценен подобаващо.
Важно е да се стигне до тези неща, за да се оправи системата.
Българската дума за това, което наблюдаваме в момента е “крадене” и то става по различни начини. Не са лекарите тези, които крадат пари от здравеопазването. Парите се крадат на други нива, по друг начин.
И те не стигат до прекия “изпълнител”, за да свърши работа на прекия “потребител”.
Кой пациент най – ярко си спомняте?
Най-ярко си спомням едно дете. Преди доста години беше. Малък пациент с болки в корема, доведен от родителите си в спешния център. Поглеждам го на леглото, доближавам се към него, а той един свитичък. Като ме погледна, първо се изплаши, след това се усмихна. Когато го попитах: “Какво става, юначе?”, отговорът беше: “Чичо докторе, работата бие на операция”.
Спомням си го като днес, детето беше на 11 години, рядка диагноза за неговата възраст със спукана дуоденална язва. Слава Богу, жив и здрав е!
Има ли място надеждата във Вашата професия, отстрани хирурзите изглеждат толкова сериозни?
Лекар без надежда няма как да бъде лекар. Надежда трябва да има и за себе си, и за пациента.
За пациента трябва да имаш в резерв и надежда, и усмивка, и ведро настроение.
Но най-важното е да си честен към него и към близките, когато се касае за сериозни неща.
Просто да бъде обяснено по подходящ начин от какво се нуждае пациента. Да не вкарваш насила хората в загуба на вяра или загуба на средства.
Всичко е важно, а границата е много тънка. Надявам се да се справям.
Заслужаваше ли си да изберете тази професия?
Аз друго не мога да работя. Обичам работата си. По наше време имаше разпределение и когато влязох пред лекарската комисия те ме попитаха какво искам да работя, аз казах хирургия. Така започнах от 10 октомври 1989 г. и до днес …
Продължавам да работя и да подготвям младите колеги тук, за да има на кого да разчитат пациентите утре.
