На 4 март 870 година на поместен събор в Константинопол е призната автономията на Българската православна църква – събитие с ключово значение за духовното и държавното развитие на средновековна България. Решението е взето по време на специално заседание, на което е разгледан въпросът към коя църковна юрисдикция да принадлежи новопокръстеният български народ – към Римската или към Константинополската църква.
Историческите решения са взети по време на управлението на княз Борис Михаил. След дълги дипломатически преговори и сложни отношения между Рим и Константинопол, съборът постановява църквата в българските земи да премине под духовната опека на Константинополския патриархат, но със собствен автономен статут. Така се поставя началото на самостоятелна българска църковна организация.
Процесът започва след покръстването на българския владетел Борис през 864 година. Масовото покръстване на народа започва през следващата година и постепенно християнството се утвърждава като официална религия на държавата. В този период са разрушени езическите храмове и започва изграждането на християнски църкви.
В стремежа си да осигури независимост на българската църква княз Борис води продължителни преговори както с Рим, така и с Константинопол. Първоначално той търси подкрепа от папата, но след като не получава обещание за самостоятелна българска архиепископия, насочва усилията си към Византия.
През 869–870 година в Константинопол се провежда църковен събор, на който присъства и българска делегация. Няколко дни след неговото закриване император Василий I свиква извънредно заседание, на което се обсъжда именно въпросът за българската църква. Въпреки възраженията на папските представители е взето решение България да получи собствена архиепископия под духовното ръководство на Константинопол.
С това решение се поставят основите на поместната Българска православна църква, която се превръща в една от най-ранните автономни църкви в православния свят и заема важно място в общността на източнохристиянските църкви през IX век.
