След 45 години под властта на Българската комунистическа партия страната влиза в нова епоха.
На 10 ноември 1989 г. пленумът на Централния комитет на БКП освобождава Тодор Живков от поста генерален секретар – начало на политическите промени, които ще преобразят България и ще поставят началото на прехода към демокрация и пазарна икономика. На 17 ноември, при първото заседание на Народното събрание след пленума, предавано пряко по телевизията, Петър Младенов е избран за председател на Държавния съвет. Парламентът премахва от Наказателния кодекс текстовете, криминализиращи критиката към правителството.
БКП се отказва от еднопартийния модел на управление месец по-късно – на 11-13 декември Централният комитет взима решения за курс към парламентарна демокрация и предлага отмяна на член 1 от Конституцията, регламентиращ монопола на партията върху властта. Народното събрание гласува отмяната едва на 15 януари 1990 г.
През месец юни 1990 г. в България се провеждат и първите многопартийни парламентарни избори след промяната.
Тоталитарната система
След Втората световна война България се превръща в най-верния сателит на Съветския съюз. Комунистическата партия поема пълен контрол над държавата и обществото.
Свободата на словото и на сдружаването е ликвидирана. Всички медии са държавни и подчинени на идеологическите директиви на партията. Вестниците, радиото и телевизията са инструменти за пропаганда, а всяко различно мнение се приема като заплаха.
Пътуването извън страната е почти невъзможно – изисква специален паспорт и разрешение от властите. Религиозният живот е ограничен, а духовници и вярващи са наблюдавани. Политическа опозиция не съществува, а социалните и професионалните организации се контролират от партията.
Страх и контрол
Един от стълбовете на режима е Държавна сигурност – тайна политическа полиция, изградена по съветски модел. Нейната задача е да наблюдава, контролира и неутрализира всеки, който би могъл да представлява опасност за властта.
ДС изгражда мрежа от агенти и доносници, обхващаща почти всички обществени сфери – образование, медии, култура, църква, икономика.
Хиляди българи са следени, разпитвани, интернирани или изправяни пред съдилища заради убеждения, шеги, песни или лична кореспонденция.
Системата на страх и подозрение подкопава доверието между хората, а усещането за лична несвобода се превръща в ежедневие.
Икономическа криза и нарастващо напрежение
През 80-те години икономическата стагнация става очевидна. Централизираната планова икономика не успява да отговори на нуждите на обществото. Външният дълг на страната расте, а качеството на живот се влошава.
Опитите на режима да се задържи чрез административен натиск, включително чрез т.нар. „възродителен процес“, водят до нови напрежения и международна изолация.
На фона на промените в Източна Европа – перестройката на Горбачов, реформите в Полша и Унгария – България остава една от последните страни, в които властта не допуска реална либерализация.
10 ноември – начало на края
Искането за оставка на Тодор Живков е инициирано от члена на Политбюро Петър Младенов и кандидат-члена Андрей Луканов. На пленума на ЦК на БКП е предложено той да бъде освободен както от ръководството на партията, така и от поста председател на Държавния съвет.
Новината е съобщена кратко от Българската телевизия. За мнозина тя идва неочаквано, но предизвиква усещане за предстояща промяна.
Така започва дългият и противоречив български преход – път, белязан от надежда, политическо разместване и труден процес на изграждане на демократични институции.
Обществото се събужда
Още през ноември и декември 1989 г. в страната започват първите свободни митинги. Хиляди хора излизат по улиците на София, Пловдив, Варна и други градове, за да изразят жаждата си за промяна.
На 18 ноември 1989 г. пред катедралата „Св. Александър Невски“ се провежда първият голям митинг на новосъздадения Съюз на демократичните сили. Площадът се изпълва с български знамена, плакати и думи, които десетилетия наред са били забранени – „свобода“, „демокрация“, „истина“.
За първи път хората говорят открито – за липсата на права, за репресиите, за страха, който ги е държал в подчинение. Усещането за въздух и гласност е опияняващо. Българите, които доскоро са живели в тишина, започват да говорят, да спорят, да се организират.
Ролята на студентите
Една от най-силните обществени групи в началото на 90-те години стават студентите.
През януари 1990 г. те организират окупация на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, настоявайки за пълно отстраняване на комунистическите кадри от властта и реална демократизация.
Техният протест се превръща в морален коректив на политическите процеси. Студентите вдъхновяват цяло поколение с вярата си, че свободата не може да се даде отгоре, тя трябва да се отстоява.
Завещанието на една епоха
Комунистическата система оставя дълбоки следи – икономически, социални и психологически.
Разрушените механизми на доверие и инициативност, зависимостта от държавата и страхът от различното са последици, които обществото преодолява с поколения.
Разкритията за дейността на Държавна сигурност след 1989 г. показаха мащаба на контрола, който режимът е упражнявал върху хората, включително чрез насилствено вербуване и манипулации.
Свободата като отговорност
Днес младите българи живеят в условия на избор – могат да пътуват, да изразяват мнение, да гласуват, да търсят и създават възможности. Това право е резултат от смелостта на онези, които са повярвали, че човекът е по-голям от системата.
10 ноември 1989 г. е граница между страх и надежда, между зависимост и избор.
Паметта за онзи ден напомня, че свободата никога не е даденост – тя изисква мисъл, смелост и гражданска отговорност.
СнимкаBGNES
