Какво е да си с един човек цели 50 години? Всеки ден. Да делите една съдба. Един живот. „Да сте заедно в здраве и болест, в богатство и бедност, докато смъртта ви раздели“. Какво е да обичаш толкова силно, за да споделиш живота си с един човек? Как се гради такава вечност? Магия ли е? Любов ли? Или просто съдба? Ражда ли се такъв съюз в днешно време? Младите могат ли да обичат така?
Историята на една „ретро любов“, запазила се през годините…
Запознават се случайно и още по-случайно стават съпрузи. Но голямата любов не е случайна, тя идва на прага на сърцето ти, точно, когато ти е нужна и остава завинаги.
Роза е от Враца, а Антон от село Згориград. Той е по-голям от нея със седем години, когато се запознали тя била още ученичка.
„Аз учех с неговата сестра. Бяхме трети курс в Химическия техникум. Била съм на около 16 години тогава. Тя ни покани на рожден ден и ние отидохме целият курс, тогава се запознахме с него. Той през цялото време искаше да танцуваме, а аз исках да си обръщам внимание на моите съученици“, спомня си Роза.
Но макар и доста по-малка от него, Антон не се отказва. Срещат се няколко пъти през годините, до момента, в който любовта надделява и стават едно…
Как решихте да се ожените?
„Аз завърших, след това учих висше образование и станах директорка на детската градина в Игнатица и като си идвах на Враца се срещахме по улиците и той постоянно ме канеше на срещи, но аз го отбягвах. Четири години бях директорка там и с него не сме имали никакви отношения и допирни точки.
Спомням си за една наша среща на един Петковден. Аз отивах в града да купя подарък на леля ми за празника и гледам до мен спира една кола, а в колата Антон. Поиска да ме откара до града и аз се съгласих. Остави ме на площад Ботев и това си беше.
Малко след това трябваше да разговарям с кметския наместник в Игнатица и отивам аз при него, обула галошите, аз така си ходех там. И той ми казва: „Стига си ходила с тези галоши, а вземи намери някой ерген и да те оженим“. Аз се засмях и им казах, че веднага мога да звънна на един. Те не ми повярваха, разбира се, но аз му звъннах. Вечерта си тръгвах за Враца и се разбрахме да ме чака на гарата, но вместо на тази във Враца, ме чакаше на тази в Мездра. И така всичко се случи за точно два месеца.“
Точно два месеца са били нужни на тяхната любов да пламне и до сега, вече 50 години все още гори.
Как се поддържа такава връзка?
„Такава връзка се поддържа с много търпение. Обичта остава докрай. Аз не мога да разбера, когато хората започнат да си крещят постоянно, че се обичат. За мен обичта не се казва, а се доказва. Всеки ден“, казва Роза.
„Когато тръгнах да се женя баща ми ми каза, че моят дом трябва да бъде моята крепост.“
Не е лъжа, че старите хора носят мъдростта в сърцата си, така и Роза ни предаде мъдростите, на които я е научил животът.
„Където има къща не може да няма дим, където има комин не може да не пуши, въпросът е да можеш да съумееш да отстъпваш. В брачните отношения трябва да бъдеш дипломатичен.“
„Много пъти ми е идвало да си тръгна, но сърцето ми не ми е давало да разруша това, което съм направила. Ние двамата много сме постигнали през годините – имаме прекрасни деца и един страхотен внук.
Когато се оженихме искахме да бъдем самостоятелни и затова той отиде да работи в Химията и като работник там му дадоха дом. Беше малък апартамент с две стаи – в едната живеехме ние, а в другата – друго семейство. Докато синът ми не стана първи клас аз съм използвала обща баня и тоалетна. Когато забременях и с второто дете ни дадоха по-голям апартамент, където отново живеехме с друго семейство.
Много трудности сме имали. След време се изнесохме в свое собствено жилище. Не мога да отрека, че родителите ни са ни помагали много, но въпреки това сме се борили сами. Няма как да се съсипе такова нещо.“
„Въпросът не е да се настъпвате, а да си отстъпвате.“
Уважението е първото и най-главното за цената на успешния брак.
„Бяхме на сватба на една моя братовчедка. Нейните родители не одобряваха църковен съюз, но момчето и неговото семейство искаха и в крайна сметка направиха. Когато започна церемонията и двамата искаха да се настъпят – ту единия да настъпи другия, ту обратното и свещеника спря венчавката и им каза „Въпросът не е да се настъпвате, а да си отстъпвате“.
Наблюдаваме как младите се разделят непрекъснато. Мерят постоянно кой колко е дал, какво е направил за другия. Не искат да постигат нищо заедно. Не искат да се борят един за друг. Какъв съвет можете да им дадете, за да бъдат по-постоянни в любовите си и да изградят здрави връзки, като вашата?
„Не е добре да не осъзнавате, че трябва да имате партньор за цял живот. Самотата не е хубаво нещо. Ако трябва да дам съвет, той е един – компромиси. Вие не сте научени на компромиси и на това не сте виновни само вие, а и училището, семейството и обществото като цяло.
Ние изградихме здраво семейство, създадохме жилище, направихме си бизнес – това са неща, които не могат да се разрушат лесно.
Толкова много сме работили. Аз напуснах детската градина, за да си направим ателие. Ние двамата бяхме първите и единствените по това време в Северозападна България, които имаха компютърни автомати за бродерия. Работили сме по 22 часа в денонощие за поръчка.“
Приятелството за мен също е главно в успешния брак. Вие кога станахте най-добри приятели?
„Ние още в началото бяхме изградили приятелство помежду ни. Имахме си система – не се спирахме, не се ревнувахме, бяхме си дали свобода. А свободата е нещо изключително важно. Аз съм пътувала много в страната и извън нея, той никога не ми е казал нищо. Така и той е бил свободен да ходи където пожелае. Имахме си доверие един на друг.
Социалният живот също е изключително важен за едно семейство.“
Ще пожелаете ли нещо на нашите читатели?
„Пожелаваме на всички да изживеят това щастие. Няма нищо по-хубаво от това след 50 години да подновиш брачния си съюз с човека, когото обичаш най-много в живота.
Народът го е казал: „Само дърво не гори, трябва да са две в печката, за да се поддържа огъня“.
