Затегнете коланите в очакване на още притеснения с Турция през 2020 година.

monsieur bobo vratsa

Ето какво стори президентът Реджеп Тайип Ердоган през последните 12 месеца:

– Започна самостоятелна военна офанзива в североизточна Сирия срещу кюрдските сили, които бяха съюзник на Запада в битката срещу Ислямска държава;

– Заплаши да прати милиони сирийски бежанци към Европа ако Европейският съюз възразява срещу плана му да ги пресели в буферна зона в Сирия;

– Започва разполагането на руски ракети за противовъздушна отбрана в противовес на партньорите от НАТО и Съединените щати, което накара Вашингтон да изключи Турция от програмата за изтребителя F-35;

– Доставя оръжия до Либия в нарушение на ембарго на САЩ и предлага да изпрати войски за подкрепа на опитващото се да оцелее правителство в Триполи;

– Постигна съгласие с Либия относно новите морски граници в източното Средиземноморие, претендирайки за води, които Гърция и Кипър считат за свои;

– Заплашва с вето плановете за отбрана на НАТО за балтийските държави и Полша, освен ако алиансът не маркира сирийските кюрдски сили като „терористи“, преди да отстъпи на срещата на върха на НАТО в Лондон в началото на декември;

– Засилено сондиране на газ, охраняван от турски военни кораби, в изключителната икономическа зона на Кипър;

– и прихващане на израелски изследователски кораб, който принуди да напусне кипърските води.

Конфронтационният курс на Ердоган остави служители в Брюксел и Вашингтон да се чудят колко далеч той може да отиде в стратегическото отчуждаване от Запада и сближаването с Русия.

Религиозният националистически лидер непрекъснато променя прозападната ориентация на Анкара, започнала преди почти век при Кемал Ататюрк, основател на модерната светска турска република. Тази посока беше закрепена след Втората световна война от членството на страната в Съвета на Европа и НАТО и нейната кандидатура за присъединяване към Европейския съюз.

Някои се опасяват, че Ердоган може да се оттегли от военното командване на НАТО с жест на националистическо величие, както направи Франция през 1966 г. при генерал Шарл дьо Гол и може би дори да изгони западните сили от турска земя. НАТО разполага със свое сухопътно командване иизнесена напред база за своите самолети за предупреждение, наблюдение и контрол (AWACS) в Турция.

Доколкото американския Конгрес притиска президента Доналд Тръмп да наложи санкции на Турция за закупуване на руска военна техника, Вашингтон засили военните връзки с Атина. Съгласно споразумение за сътрудничество в областта на отбраната, подписано през октомври, САЩ получиха възможност за използване на три стратегически въздушни бази в континентална Гърция и модернизираха военноморските съоръжения в залива Суда в Крит, което изглежда като резерва, в случай че му бъде отказано използването на базата Инджирлик в южната част Турция, която е жизненоважна за операциите в Близкия изток.

Други дипломати смятат, че Ердоган може да задържи Турция в Севрноатлантическия съюз, но действа все по-често като Троянски кон, възпрепятстващ вземането на решения, което изисква консенсус. В допълнение към опита си да вземе за заложник актуализиранитепланове за отбрана на Прибалтика , Анкара често спира плановете на НАТО за планиране на учения във връзка със споровете с Гърция за въздушно и морско пространство.

„Кремъл открито използва Турция като лост, за да раздели НАТО отвътре“, каза Марк Пиерини, бивш посланик на ЕС в Турция, който сега е в мозъчния тръст Carnegie Europe.

Някои дипломати и военни анализатори се притесняват, че Ердоган може да провокира въоръжен инцидент с Гърция или с нейния политически противник Франция в спорно въздушно или морско пространство, за да обедини националистическата подкрепа у дома.

Френският флот редовно патрулира в Източното Средиземноморие край Сирия и Ливан, където има исторически интереси. Франция и Италия наскоро изпратиха военни кораби в кипърските води, които посещават пристанище Ларнака, за да поддържат свободата на навигация в изключителната икономическа зона на Кипър, където френските и италианските петролни компании Total и ENI притежават лицензи за проучване.

Това вдигна напрежението между Ердоган и френския президент Еманюел Макрон, най-гласовитият критик за нахлуването на Турция в североизточна Сирия. Турският флот ще получи на въоръжение първия си хеликоптероносач и амфибиен боен кораб следващата година, което ще му даде възможност за увеличаване на мощта си в Средиземноморския регион.

Когато попитах западен адмирал, служещ в Средиземноморието, какво го държи буден през нощта, рискът от ескалиращ морски инцидент с Турция край Кипър беше близо до началото на списъка му, отстъпващ само на страха от клане от страна на джихадистите на борда на круизен лайнер.

Тъй като вътрешната позиция на Ердоган отслабва с отдръпването на големи имена от неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и неравния край на дългия икономически бум на Турция, авторитарният президент все по-често прибягва до военно и риторично демонстриране на мускули.

Откакто се върна с празни ръце от срещата на върха в НАТО през декември, турският президент повиши залозите на два фронта, като предложи да изпрати войски в Либия за борба с бунтовниците, подкрепяни от Египет, Обединените арабски емирства и Русия, и да разположи дронове в окупирания от Турция Северен Кипър в подкрепа на сондажни дейности, които ЕС определи като незаконни. На 26 декември Ердоган заяви, че парламентът ще гласува през януари за изпращане на войски в Либия, след като правителството в Триполи го поиска.

От гледна точка на Анкара, тези действия представляват легитимни отговори на нежеланието на западните съюзници да признаят опасността за сигурността си, идваща от страна на сирийските кюрдски бойци, съюзени с обявената извън закона сепаратистка Кюрдска работническа партия (ПКК).

„Не поставяме под съмнение валидността на член V“, заяви Гюлнур Айбет, старши съветник на Ердоган, на конференция за сигурност в Лондон в началото на декември, имайки предвид клаузата за взаимна отбрана на НАТО. „Напротив, НАТО, която беше подходяща за целта, би признал тази екзистенциална заплаха за Турция.“

Анкара е също така яростна по отношение на подкрепеното от САЩ сътрудничество между Гърция, Кипър, Израел и Египет за експлоатация на източните средиземноморски залежи на газ, докато изключва Турция.

Айбет омаловажи нарастващите връзки на Анкара с Москва като „до голяма степен прагматична, детайлизирана връзка, където си сътрудничим, където можем и оставяме спорове встрани“.

Официалната линия на Турция е, че е закупила руската ракетна система за противовъздушна отбрана С-400, след като САЩ отказват да ѝ продадат ракети „Пейтриът“, а европейските страни също отказват да прехвърлят модерна технология за противоракетна отбрана. Западни представители твърдят, че С-400 не само е несъвместима само с интегрираната система за противовъздушна отбрана на НАТО, но нейният сложен радар за засичане на цели, обслужван от руски техници, може да бъде използван за шпиониране на западните военновъздушни сили в целия регион.

Няма механизъм за експулсиране на блуден член на НАТО. Алиансът в миналото си затваряше очите за военните режими в Гърция и Турция. Но дипломатите казват, че ще се намерят прагматични начини Анкара да бъде заобикаляна, ако тя не може да бъде убедена да остави на склад руската система за ПВО.

На политическия фронт ЕС на теория би могъл да дръпне щепсела от контакта на преговорите за присъединяване на Турция, които не вървят наникъде, заради атаката на Ердоган върху съдебната независимост, свободата на медиите и гражданските права, откакто той оцеля след неуспешния военен преврат през 2016 г. Но ако се направи това, би рискувал да предизвика нов приток на бежанци в Европа и да нанесе тежки щети на икономически отношения, важни и за двете страни. Германия категорично би се противопоставила на подобен ход.

По-сериозна проверка за смущения в Турция, поне в краткосрочен план, може и да е сред амбициите на Ердоган.

Турският лидер трябва да поддържа редовен поток от чуждестранни инвестиции, за да укрепи икономиката и да увери градската средна класа, че първото му десетилетие на просперитет е било от полза за нея.

Неговата политическа мечта е да увенчае две десетилетия на управлението на ПСР чрез поставяне на нови основи на турската република като новия Ататюрк на 100-годишнината от създаването й през 2023 година.

Това зава на представителите на Запада основание да се надяват, че Ердоган ще сдържи ескалирането на конфронтацията преди точката на кризата. Поне засега.

Източник: Debati.bg