Анализът е препубликуван от „Свободна Европа“.
В политическата реч се промъкна нова фигура, тази на „суверена“. Това стана след любопитни находки като „заедността“ на ДПС (израз, смятан в литературните кръжоци през 80-те за много cool), откритата наскоро „Работа, работа, работа“ (скука, но в инатлива ритмика), пък и „Ред в хаоса“ (стилистика на нацисткия здрав разум).
Сега пък се появи и „суверенът“. Партията „Има такъв народ“ (ИТН) настоятелно се обръща към „суверена“, обосновава се със „суверена“, прави политика в името на „суверена“, защитава интересите на „суверена“ и работи според очакванията, мислите и чувствата на „суверена“.
В последното си интервю по БНТ, сякаш дадено от началник на канцеларията на „суверена“, Слави Трифонов повтаря многократно думата. Очевидно е, че се позовава на някаква свръх инстанция, която го насочва в делата му и е гарант за смисъла на думите му. Ето примери:
- „Българските политици все още не са адекватни на желанията и потребностите на суверена“;
- „Важното за суверена е политическите партии да свършат работа;
- „Суверенът е избрал за свои представители хора, които не могат да се разберат“;
- „В следващия парламент всички трябва да проявят безусловно мъдрост, морал и смирение към суверена“;
- „Това са интересите на суверена“;
- „Интересите следва да се подредят така: на първо място са суверенът и хората, на второ – държавата“.
- Това говорене не подсказва с нищо, че „суверен“ може би е широка метафора с неясни значения. Думата се употребява буквално. Най-любопитни са по-буквалните употреби, които приписват на „суверена“ желания, очаквания, намерения, надежди, разочарования, чувства всякакви, та и очакване за смирение.
„Суверенът“ като отвъдна сила
От всичко казано излиза, че „суверенът“ е същество с напрегната и несправедливо покрусена душа. То е разпънато между два полюса – хем е свръх инстанцията на политическия живот, хем е крехко и оскърбено, че не се прави онова, което ще го зарадва. И така „суверенът“ има „потребности и желания“, очаква „морал и смирение“, но пък си „има свои интереси“, които стоят „на първо място“, следвани от „интереси на държавата“, макар че политиците „не са адекватни на желанията на суверена“.
Но ако „суверенът“ е същество с толкова пъстра индивидуалност, защо да не го питаме и за други неща, освен споменатите в интервюто? Например дали се е имунизирало срещу COVID-19; дали е доволно от преизчисляване на пенсиите; дали е щастливо от повишаване на цените на газа; признава ли анексията на Крим; а как му се струват талибаните; спокойно ли е от нивото на прахови частици във въздуха над София или и те го тровят; одобрява ли Зелената сделка и какво ли не.
Суверенът обаче нито има такива фактически характеристики, нито иска и не иска, нито очаква и не очаква. Изобщо позоваването на „суверена“ е като обръщане към отвъдна сила, макар и надарена с безброй човешки качества. В това говорене той е човекоподобна, но все пак провиденциална инстанция, която гарантира авторитета и истината в политическата реч. (Човек вече се пита в светска държава ли процъфтява това ново говорене?)
А сега сериозно. Какво е суверен?
„Суверен“ е дума, на която речниците дават две категории значения.
Едната е по-директна, среща се във всеки популярен етимологичен речник и препраща към употребата на думата във френския език от 13-и век (soverain).
Думата означава господар, носител на върховна власт, над когото друг не може да има. В частност се използва за монархически статут, който не се поставя под съмнение и има божествен произход.
Под божествено се има предвид и нещо недотам сложно – суверенът е по природа такъв, той е даденост, каквато е смяната на деня и нощта.
Това старо значение може да се проследи в латинския до думи като онова „супер“, което днес населява всекидневната реч в смисъл „супер си“, „върховен си“, „върхът си“. Но също и думи като английското reign – владичество, господство, а в някои интерпретации и до solo, еднолично, самостойно.
Другото значение на „суверен“ също насочва към върховна власт, но не по природа, а по силата на политическото представителство.
Този съвременен смисъл на думата дължим в голяма степен на Томас Хобс. Държавата се изгражда чрез обществен договор на човешки индивиди, за да установи мир и да гарантира сигурността им. Тя е суверенът и без нейния монопол върху властта гаранции за сигурността няма. Затова тя се нарича суверен или носител на суверенитет.
Но най-съществен момент в това разбиране за суверена е моментът на политическото представителство: суверенът е носител на върховна власт, защото е излъчен чрез обществен договор между индивиди.
На това модерно значение на „суверен“ се дължи фактът, че във Великобритания се говори за „суверенитет на парламента“ (даже в парламента), а не за суверенитет на граждани, народ, крал и т.н. Но да речем, че това е изключение. Затова пък днес говорим за „трансфер на суверенитет към ЕС“. Не защото раздаваме порции от суверена-народ в говоренето на ИТН, а защото прехвърляме отделни представителни функции.
Жан-Жак Русо променя частично това значение и го раздвоява.
Логиката е следната: ако властта се излъчва и формира като представителство, то нека наричаме суверен онзи, който излъчва политически представители. И тук суверен се смесва с народ. Това днес е популярна употреба, особено в страни с крехки традиции в политическата теория и демократичната практика.
За съжаление в България такива значения на „суверен“ се подкрепят от юридическата общност по инерция от социализма и неговия нелеп израз „народна република“.
Народът, схванат като върховно основание на властта, т.е. като суверен, е доста призрачна фигура. Веднага възникват въпроси. Включва ли тя бъдещите поколения, неродените? Откъде, по изразите от интервюто на г-н Трифонов, ние знаем техните очаквания, разочарования, интереси, желания и пр. А включва ли миналите? И докъде се простира в двете посоки? Подобни въпроси заплитат още смисловия лабиринт около думата „суверен“.
Кампаниите на Слави Трифонов – и сега, и при референдума преди няколко години – вдигат лозунги като „Да върнем властта на суверена!“ или „Нека суверенът сам се управлява!“ (смисълът на ориентацията към референдуми). И напоследък дори: „Да се смирим пред суверена!“
Тези употреби заместват „народ“, което се употребява от всеки. А „суверен“ звучи някак по-така. Но само звучи.
Световните енциклопедии и политическата философия на Европа след 17-и век мислят „суверена“ като висока, а и доста спорна и неясна абстракция. Затова и предпочитат думата „суверенитет“, а не „суверен“.
В България „суверен“ е електорална атракция, инструмент за политически ефективно казване на нищо. Както всичко друго в политическата реч, с нея се мислят гласовете за следващите избори.
