Днес участвах в комедиен филм, продуциран от Главна дирекция “Национална полиция”.
Имам акт, ще ходя да си взема наказателното.
Четвърти опит, защото при първите три първо ми казаха, че е смешно да мисля,
че наказателно може да дойде от София до Враца за 2 месеца, после бях подранил за тяхното работно време, после им хванах обедната почивка.
Днес отивам и чакам да стане 08:30, за да вляза.
Спирам на гишето, което служи за информация и двама ме пререждат, защото вече са идвали и знаят къде е нужния им кабинет.
Упътиха ме, отивам и аз, и чакам двамата, дето ме прередиха да минат. Бързо стана, идва моят ред. Една дама в униформа ми казва “Свидетелство за управление и акта ми дайте.”
Казвам, че акта не го нося.
“Добре де, ама ако постановлението още не е дошло, как ще Ви удължа акта?” Казвам, че не може да не е дошло, защото акта е от септември, добавям “Вашите колеги казаха, че февруари-март някъде вече трябва да е тук.”
Жената поклати глава недоверчиво, все едно искаше да ми каже “На Ваша отговорност.”
След 2 минути излиза и казва “В съседния кабинет при колегата идете.”
ОК, взимам си книжката и чукам на съседната врата. Нищо.
Нито някой казва “влез”, нито отваря вратата. Връщам се при дамата и питам дали да чукна и вляза или да чакам да ми се отвори.
Тя вдигна вежди, взе слушалката на телефона и набра вътрешен номер – “Колега, пращам ти един гражданин”.
Отивам аз, пак чукам и отварям. Отвътре бавно пристъпва униформен мъж и тежко ми казва да изчакам отвън. Затварям вратата.
И си мисля, че колегата преди минутка опита да скатае като абсолютен мишок – чукаш му на вратата, той стои вътре и си мълчи, надявайки се да го размине работата.
Показва се, казвам за какво съм и давам книжката. Той я взе и пак се затвори за 7-8 минути.
След малко излиза – “Къде Ви е адреса?” Отговарям “Враца”. Той пак “Нее, къде точно?” – казвам му точен адрес.
Колегата след секундно замисляне – “Да, бех там. Сто процента ходих, ма Вас Ви немаше. Оставих бележка в пощенската. Яз си спомням много добре. Преди около 2 седмици беше.”
Постоянният ми адрес никога не е променян и за мое удобство си стои при родителите ми, точно заради това, че като идват известия да има кой да ги получава.
Родителите ми са пенсионери, винаги има човек на адреса. И призовка не е идвала в пощенската. Но какво да му обяснявам, той човекът ме лъже в очите.
Него го мързи да си отвори вратата на кабинета, какво остава да обикаля адреси. Няма какво да споря, защото той има неопровержимо доказателство, че е идвал, а именно – помни много добре. “И сега?” питам. “Па преди два дена ги пратих постановленията доле у КАТ.”
Аз го чакам от 9 месеца, ама ме размина за 2 дена… “ОК, значи там да ходя. И като го платя там ли пак за талона?”
Човекът се шокира малко “Ма на Вас и талона ли Ви взеха?”
Чудя се вече има ли повод да се притеснявам “Да, взеха го. Проблем ли е нещо с талона сега?” – “Бе ония, софиянците са малко алтави, та може и да не са го пратили.”
Викам си, че тоя ми е загубил и талона, ама то не е далеч от акъла, че е способен и на това.
“И тогава какво правя?” – “Па кат си платиш доле, ша искаш да ти направат нов талон.”
Па много ясно, колко му е? “Мерси, довиждане” – “Е, айде! Извинявам са! Довиждане!”
Той помни много добре.
Утре предстои КАТ. Зареден съм с оптимизъм.
Материалът е препечатан от “Фейсбук” профила на автора.
