Руско-българската дружба води началото си от преди Русия. През 968 година княз Светослав ни идва на гости. С руските орди, които още не са руски. В знак на приятелство, до 971 година унищожава над 300 болярски рода и набива на кол доста повече българи. И го е направил от обич към нас.
После се почва една обич без край. Хилядолетна.
През руско-турската война от 1828 почти ни освобождават. Стигат до Одрин, ама се сещат, че не ни е време. И когато Георги Мамарчев оглавява опит за въстание у Сливенско, генерал Дибич казва:
-Българи, стойте си мирно! Иначе ще обърна топовете да ви избия аз.
После ни освобождават. После Княжеството и Източна Румелия се съединяват. Русия е толкова развълнувана от това велико дело, че изтегля офицерите си в Москва. Да правят банкет от кеф. А в същото време пращат крал Милан да ни го честити. Пада яко честитене, и ако не са се намесили великите сили, сме щели да си честитим съединението и със Сърбия. У Белград.
После пак дружба. Не им харесва некой управник у България – бунт. Стамболов го утрепаха. Не искал вечна дружба с Русия.
После България пак се опита да развали дружбата. През 1916 година вероломно нападна Русия. У Добруджа.
След войната към България заваляха съветски долари. Въстания антифашистки, атентати и обиране на мандри.
После дойде шести септември 1944 година. Дойдоха ни на гости и останаха 70 години. Първо се погрижиха за тези, които не тачеха дружбата им с нас. Пратиха ги в един по-добър свят. А нас ни върнаха на тяхното ниво. Някъде около десети век. Да разберем, какво е обич. И още ни обичат.
