Мара Врачанка
Историята, легендата и песента

Мара Врачанка ломчанин любеше…
Люби го Мара, лъже го Мара,
ала брат й не дава ломчанин да земе…

Така започва един от многобройните варианти на популярната в цяла Северозападна България песен.

„А знаеш ли как свършва?” – пита ме побеляла медковчанка и лукаво поглежда букетчето теменужки в ръцете ми.

Мекият здрач рисува образа на красива млада жена, застанала пред огледалото. Стаята се изпълва с тъга, с копнеж, с неясните трепети на белите пръсти, с учестените удари на сърцето…, с очакване… В мислите ми се редят картина след картина: тя го вика плачеща, объркана…, теменужките в косите й се разпиляват, ухаят в шепите му…

Тръгва след своя любим, загърбила разум и забрани… Проблясва лунен лъч…, още един – нежен…, гали… Стъпки по теменужни пътеки…, незнайни, далеки… Не, може би не е точно така. Не зная… Поклащам глава. Медковчанката припява:
Остро си ножче Мара извади
и се в сърцето Мара прободе…
Появявя се още една картина…
…Не за приказка – за песен била любовта между двамата, затуй и до днес се пее за нея… Разказват, че живяла някога в нашия град Мара – хубавица била „с бялото лице, черните очи”, със „снага хубава”. Обикнала ломчанин.

Къде се срещнали, къде са се видяли и познали?! Как я е спрял?! Какви думи си казали, скрити погледи разменили?!

Картини, картини… Как тъй станало, че майка и баща подкрепяли Мара, но брат й бил против тази любов? Дали защото злите езици разправяли, че  „ломчани са върли пияници, а врачани са кротки агънца”  или и той, като мнозина по онова време, не е искал да задоми сестра си в друг град, желанието му било тя да вземе съпруг от Враца, за да е по-близо до своите. Можем само да гадаем …
Развръзката, пак според песента, не е никак ясна: в едни варианти тя е щастлива – Мара пред огледалото не само „дребни сълзи ронеше”, но:
…ситно си писмо Мара пишеше,
на ломчанин го Мара пращаше.
В писмото Мара, в писмото пишеше:
„Я ела, ела в неделя вечер – ще ти пристана!”
В други, обаче, е от трагична по-трагична: завършва със самоубийството на девойката… Такава е тя и в многобройните предания за хубавицата, в които истината и легендата се преплитат и повеждат слушателя по теменужни пътеки, незнайни, далеки… към вълшебния свят на любовта.
І
За песента и любовната интрига, дала повод за написването й, ми разказва Ивайло Найденов, племенник на друга врачанка – Гица, близка приятелка на Мара. Той твърди, че тази история се е случила около 1910 година и истинността й не подлежи на съмнение.

Къщата на Мара се намирала на мястото, където е сега Градската концертна зала. С ломчанина се залюбила тук, в града – той идвал често на търговия във Враца.

Тя разкрила чувствата си пред своята дружка Гица. Често й говорела за него – за високото чело и мустаците, за добрия му и весел нрав. Кършела ръце и въздишала… Брат й бил бабаит, лют – носел кама в пояса си. Забранил на сестра си да се вижда със своя избраник и заплашил Гица, че ще и строши пенджерите, ако урежда среща на двамата влюбени.

Трудна била любовта им, но „сърца, що се любят, не знаят раздяла”. Щастливо завършва тази история – младите се оженили. Навярно в някоя тиха вечер Мара Врачанка пристанала на любимия си… Повел я той по теменужни пътеки, незнайни, далеки…
А песента?! Песен им извадил някой си Цеко и не след дълго из цяло Врачанско момите по седенки и вечеринки запели:
Мара Врачанка, Мара Врачанка
ломчанин любеше…
Не само старите врачани, но и всички, които ми пряха „Мара Врачанка”, твърдяха, че това, за което се пее в песента е истина, наистина имало такива млади, които се обичали – „затава и сеги са пее таа песен”…

ІІ
Случайно в Държавен архив попаднах на песен, изпята, според думите на Димитър Бучински, през 1940 година от баба Тодора Кьосова от Враца, която се нарича „Мара Табашка”, поправено на „Мара Врачанска”.

Тя има същия сюжет, но „надълтго и нашироко” (съдържа 25 куплета!) разказва историята на Мара Табашка, като не пропуска мелодраматичните моменти, нито пък подробностите около поведението на двамата герои (които и тук са Мара и „ломченин”), както и развръзката на любовта им, обединяваща всичките известни ми варианти на популярната „Мара Врачанка”.

Моето лично предположение е, че тя е авторски текст на г-н Бучински. Запленен от любовната сага на местната хубавица, той ни оставя един поетичен разказ за  събития, оставили трайна диря в паметта на врачани.
Началото на песента „съобщава”, че „Мара Табашка, мома от Враца залюби ломченин”. Веднага след това добиваме представа за героя на нашата драма:
А този ломченин
тъй беше глезен,
тъй беше подъл…
Глезен и подъл, но „богат ергенин”. Него девойката заобичала „от сърце и душа”, въпреки че „майка не дава, баща не дава” да люби този богаташ. Но тя „горката” майка, баща и всички близки „никак ги не слуша”, въобще „никой тя не слуша”… Нали за любовта във Врачанско казват, че „севда е по-лоше от болест”, та как да има Мара очи за истината, когато „любовта е сляпа”?! Пристанала му и отишла с него в Лом. Отново се изтъкват всички непристойни качества на жениха, като се добавят и нови:
Със този ломченин,
със този думбаз,
със този глезен
и подъл господин.
От следващия текст става ясно защо авторът го „кичи” с тези епитети… Едва доведена в Лом, Мара е излъгана –  той залюбва друга… Но не само това:
..друга доведе той –
Мара остави…
Неверен се оказва, и наистина подъл, богатият глезен господин, а „невинната” врачанка е изоставена да „гине в тъга”. Сега вече е ред певецът да опише и характера на Мара – тя е не само хубава, не само невинна, но „горда и смела”. За да си отмъсти, ослепява неверния любим и проклинайки го, му припомня как е измамил нея, преди нея – друга, а сега мами трета… Тя е напусната далеч от роден дом, без причина, а друга невинна „с пари, богатства и подли думи” е впримчил в своите лъжи и прищевки… Тъжният й монолог завършва с думите:
Аз днес реших така
тука ще умра…
Нещастана измамена врачанка се хвърля в Дунав…
Песента завършва със следната картина: на дунавския бряг, самотен, сляп „от всички намразен” се скита въпросният ломченин, „този подъл ергенин”, дето „измами Мара Табашка, та умре младичка”.
Това са събитията, за които научаваме от песента (по-скоро баладата) „Мара Табашка”. Без коментар за художествените достойнства на текста, смятам, че тя разказва, макар и  силно драматизирана и „напудрена” историята на любовта между врачанката и ломченина…

ІІІ
Николай Дойнов е прочут сладкодумец… Кой ли не го е слушал захласнат да реди своите „бивалици” за врачанските теферичи, за шегите на бае Пеле, за Коло Патицата, за номерата на Петър Мърцината, за Ванчо Бобошевеца и Милчо Свраката – цяла галерия врачански зевзеци…
Подхваща историята на нашата героиня отдалеко… Като историк-етнограф и истински познавач на врачанските нрави в началото на миналия век се опитва да разтълкува събитията. Твърди, че прочутата врачанка се е наричала Мара Търбашка и фамилното й име е свързано с професията на баща й, който бил тръбач във врачанската казарма. В онези години това била доста уважавана и престижна работа.
Мара наистина била ненадмината красавица – всички се обръщали подире й, щом тръгнела напета към казармите при своя баща. Навярно тук се запознала с ломчанина и така се завъртяла известната от песента любовна драма… Какъв бил този ломчанин и защо при толкова много ухажори хубавицата него избрала – никой не може да каже… Можем отново само да гадаем и за развръзката на тази тяхна любов – дали наистина Мара умира, пробождайки се от любов в сърцето или е прободена от собствения й брат, дали тайно не е пристанала и избягала със своя любим, с когото после дълго и щастливо живяла, дали след това бягство не е била изоставена, самотна и отчаяна…
Нека остане краят такъв, какъвто е в многобройните песенни варианти – ту щастлив, ту трагичен, ту незнаен… Нека историята остане недовършена…

ІV
За песента ми е думата, читателю… Закичила букетче теменуги на дантелената си шапка, застанала пред огледалото, преди да излезе на сцената, ми я запява млада врачанка… Певицата изтичва към страничната врата, крие се зад кулисите – очите и шарят, търсят в публиката някого…  Пламналото й лице, меките черти, притворените очи…
Бих могла да отмина това, бих могла да не рисувам още една картина… Но вечерта е приказна: проблясва лунен лъч…, още един – нежен…, гали… Стъпки по теменужни пътеки…,  незнаини, далеки…

Мара Врачанка ломчанин залюби.
Люби го Мара, лъже го Мара,
ала брат й не дава ламчанин да земе.
Мара си стои пред огледалото –
руса си коса Мара решеше,
тънка си снага Мара кършеше,
дребни си сълзи Мара ронеше,
че брат й не дава ломчанин да люби.
Х. 1993г. Зап. Калина Тодорова от Рила Георгиева Вълкова, с. Баурене, Врачанско.

Мара Врачанка ломчанин любеше.
Майка й дава, брат й не дава,
че ломчани са върли пияници.
Мара стоеше пред огледалото –
руса си коса Мара решеше,
дребни си сълзи Мара ронеше,
ситно си писмо Мара пишеше,
на ломчанин го Мара пращаше.
В писмото Мара, в писмото пишеше:
„Я ела, ела в неделя вечер – ще ти пристана!”
Зап. Марин Ботунски от Янка Маринова Радулова, р.1913, с. Краводер, Врачанско.

Мара Врачанка ломчанин любеше.
Майка й дава, брат й не дава
ломчанин да люби.
Че ломчани са върли пияници,
а врачани са кротки агънца.
Зап. Анета Харалампиева от Йорданка Колева – Данчето, с.Паволче, Врачанско.

Автор: Калина Тодрова

Източник: http://kartanavremeto-vratsa.org/story/1000/33