На днешна дата се навършват 139 години от Съединението на Княжество България с Източна Румелия.
До Съединението се стига след народни бунтове в Панагюрище, Чирпан, Пазарджик, Голямо Конаре и други южнобългарски селища, координирани от Българския таен централен революционен комитет.
Предисторията на тази важна за нас дата започва на 3 март 1878 г. с подписването на Санстефанския мирен договор между Русия и Турция.
Според него освободената от 5-вековния османски гнет България става „автономно княжество с християнско правителство и народна милиция“. Границите й обграждат териториите на българската Екзархия, призната като църковно самостоятелна от Високата порта – с обширни земи, населени с етнически българи. Договорът е временен, а действието му е в сила едва 4 месеца – до юли 1878 г., когато е подписан Берлинският договор.
Берлинският конгрес разделя Санстефанска България на части – Княжество България, Източна Румелия, която става автономна област под властта на султана, и Македония, Одринска Тракия и Родопите, върнати на Османската империя.
Връзките между разделените български области обаче продължават. Особено активни са те между Княжество България и Източна Румелия. Там се заражда силно народно движение за обединението на всички българи. Нужен е лидер, който да поведе народа след себе си.
Такъв се появява в лицето на Захари Стоянов – човек, израснал от неграмотен овчар до публицист и писател. Създател на Българския таен централен революционен комитет, който е имал за цел чрез въстание в Източна Румелия да бъде отхвърлена османската власт и областта да се присъедини към Княжество България.
Първоначалното намерение на БТЦРК е да обяви Съединението на 15 септември, но на 2 септември в Панагюрище избухва бунт, овладян още на същия ден от полицията. Пред опасността от арестуване на организаторите, комитетът решава да ускори начинанието. Представители на БТЦРК заминават за Чирпан, Сливен и други градове на областта, за да поведат бунтовнически групи към Пловдив. На 5 септември е вдигнато въстание в Чирпан, където привържениците на Съединението с Княжество България установяват собствено управление.
През нощта срещу 6 септември войски, командвани от майор Николаев, установяват контрол над Пловдив и, без да срещат съпротива, свалят правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Създадено е временно правителство, в което влизат представители на войската и на двете южнобългарски партии начело с Георги Странски, обявява обща мобилизация на мъжете от 18 до 40 години за отпор срещу очакваното турско нападение и кани княз Александър Батенберг да подкрепи Съединението.
На 8 септември Александър I издава прокламация, с която се обявява за „княз на Северна и Южна България“, а на следващия ден в Пловдив назначава трима комисари на мястото на временното правителство, което се отказва от пълномощията си. Междувременно княжеското правителство мобилизира армията си и изпраща наличните си войски в подкрепа на милицията в Южна България. Народното събрание, което се събира извънредно на 11 септември, утвърждава тези мерки, като гласува кредит от 5 милиона лева за покриване на военните разходи.
Със Съединението и успешната му защита българите постигат първия етап от националното си обединение и ревизията на Берлинския договор, а територията и населението на Княжество България се увеличават съществено.
