Октомври е месецът за борба с рака на гърдата, за съжаление смъртността в страната ни и при тази диагноза е по-
висока от средната в ЕС, профилактика и палиативни грижи на практика няма,а парите за лечение се увеличават
всяка година без да има положителен резултат. Защо това е така и кога системата ще се промени, попитахме
доц. Николай Йорданов. Той е част от УС на Асоциацията за палиативни грижи, завежда направление Палиативни грижи в КОЦ-Враца и е консултант по палиативно лечение и лечение на болката в „Блокс Хоспис” в София.
Доц. Йорданов, президентът Джо Байдън направи обръщение към американската нация, посветено на месеца за борба с рака, отива ли му на един държавен глава да се занимава с онкологичните заболявания?
Палиативното движение започва в Англия след Втората световна война с една любовна история между медицинска сестра и полски емигрант. Смята се, че през 1968-1969 г. е направен първият хоспис в Англия, но най-големият бум на хосписите е в САЩ и той започва с президента Роналд Рейгън. Американският закон за акредитация на лечебните заведения е категоричен – всяка болница с над 50 легла трябва да има екип за палиативни грижи, а с над 200 легла и звено за палиативни грижи. Когато започват американците да развиват палиативна медицина, те се позовават на резултатите, които имат англичаните. А англичаните правят сметката, че палиативните грижи спестяват пари на обществото – дали под формата на лекарства, дали на човешки труд, който ще бъде възможен, когато близките са облекчени и имат възможност да работят, но накрая се вижда, че палиативните грижи спестяват пари на обществото. Именно това кара Рейгън и американците да въведат подобен закон. Те казват, че, ако един болен с авансирало, нелечимо заболяване престане да посещава звената за спешна помощ ще се спестят пари на здравната система, на социалната система и затова, когато стане видно, че болестта побеждава е добре пациентът да бъде лекуван и обгрижен в хоспис.
Тоест – разумно е онкологията да бъде въпрос на политика от най-висш порядък?
Онкологичните заболявания трябва да бъдат обект на политика от най-високо ниво, защо там са намесени пари. Погледнете разходите на нашата здравна каса за какво са – 50% отиват за лекарства. Значи те, не отиват за превенция, а за лечение на последствията. Нещата при нас са обърнати и това е големият проблем. А сега КОВИД дойде дюшеш, никой не смее да вземе решение предвид изборите, които следват един след друг. Всички си крият главите, Стойчо Кацаров твърдеше, че предните не управляват пандемията добре, а той така я управлява, че всички виждаме какво става.
Кой трябва да се занимава с онкологичните проблеми у нас – здравният министър, шефът на НЗОК, премиерът, президентът?
Борбата с онкологичните заболявания трябва да бъде приоритет на цялото общество, а кои лица ще се сложат отпред, е въпрос на избор. В края на 80-те първите дами на САЩ и на СССР – Нанси Рейгън и Раиса Горбачова, си бяха сложили розовите лентички и водеха борбата с рака. Това е въпроси на приоритет и социална ангажираност от страна на нашите политици, а много други хора биха могли да говорят за борбата с рака и превенцията, проблемът е, че у на превенция няма. Ние имаме една много добра стратегия за борба с онкологичните заболявания, но тя е на хартия.
Така е, защо превенцията у нас винаги остава на хартия?
Тя, превенцията, е невидима, в нея трябва да вложиш едни пари, от които резултат няма да има в рамките на следващата две или три години. А когато дадеш лекарството на човека, той започва да се чувства по-добре и виждаш прекия ефект веднага. Но да научиш нацията да отслабне, да се занимава със спорт, да се храним здравословно или да затворим мръсните производства, дизеловите автомобили и печките с твърдо гориво, е трудно. А това е превенцията. – Само липсата на превенция ли седи в основата на по- високата смъртност у нас от онкологични заболявания в сравнение с ЕС и САЩ?
Не, проблем е, че голяма част от онкологичните заболявания се откриват в много късен стадий, а причината за това е не само, че няма превенция, а и че хората не ходят на профилактични прегледи.
Прегледите по каса достатъчни ли са или трябва да има и скрининг?
Какви прегледи ще бъдат направени на дадения човек и какво трябва да включват те, светът отдавна го е решил. Преди години Британска Колумбия щат в Канада приема програма за превенция на рака на жената и променят законодателството, така че работодателят е длъжен да осигури един свободен ден за прегледи, а работникът е длъжен да отиде, защото иначе губи здравната си застраховка. Тоест, има принуда и тя трябва да бъде изпълнявана. Нещата са такива, че без наказание не става, но въпросът е човек да разбере, че трябва да води профилактика, за да живее по-дълго и качествено. Ако един рак се хване навреме, той се лекува. Смъртността от рак на гърдата при жените своевременно диагностициран и лекуван е много по-малка от КОВИД.
В сферата на активното лечение какво е направено добре и какво ни куца?
По отношение на лечението няма разлика между терапиите в България и Франция или Германия. Битовите условия може да са различни от тези в „Джонс Хопкинс”, но медикаментите са същите. Ние имаме лекарствата, които се предлагат и в ЕС, ако има някакво забавяне при навлизането на някои от тях, то е в рамките на половин година, тоест – не изоставаме от останалия свят.
От гледна точка на осигуряване на иновации в страната – да, имаме всичко, но въпросът е стига ли реално пациентът до тях, получава ли комплексно лечение или се подмята от една болница в друга?
В България имаше една много стройна система с онкологични диспансери, хората, които бяха диагностицирани с тези заболявания, бяха пращани там, където се провеждаше комплексно лечение. Знаеше се, че след хирургия, ще бъде направена химиотерапия, лъчелечение и т.н., болният имаше свой път. Но преди двадесетина години, когато НЗОК влезе в онкологията, тази система беше срината, а на пациента започна да се гледа като на приход. Като начало се промени хирургията, която започна да става все по-малко инвазивна, изведнъж се оказа, че болниците, които имаха с един поток на пациенти, престанаха да го имат и беше дадена възможността болните с онкологични заболявания да бъдат оперирани във всяка болница. После се появи пътека за химиотерапия, и онкологията стана много атрактивна и бе разрешена да се провежда навсякъде, появиха се болници с най-различен предмет на дейност, като например болница за репродуктивна медицина, в която се лекуват мъже с рак на простатата или на белите дробове например. Лъчетерапията е малко по-ограничена, защото се иска наличието на много апаратура, но химиотерапията позволява един пациент да бъде пръснат навсякъде. И какво става – една болна може да бъде диагностицирана с рак на шийката на матката във Видин да се изпрати за операция в София, оттам болницата, в която ще й бъде отстранена матката, може и да няма патоанатом (по закон не е задължена да има на щат, може и да има сключен договор) резултатът се забавя допълнително, после жената се праща например в Панагюрище за ЯМР, а после за химиотерапия в Плевен. Така тя обикаля цялата страна, защото някой някъде я праща заради някакви интереси. И като оставим настрана забавената диагноза заради онкологичната некомпетентност на голяма част от ОПЛ, някои от които дори не си преглеждат болните и не провеждат профилактични прегледи както трябва, какво да лекуваме тогава?
Това как се променя?
Докато не се реформира системата, няма как да се очакват промени. Неолибералният модел в здравеопазването не върви и всички го виждаме в момента. Да, на мен ми е изгодно, защото получавам пари, но за пациента не е добре. Нещата у нас са изначално объркани. По Конституция се казва, че всеки гражданин има право на безплатна медицинска помощ, но в същото време не е длъжен да не си плаща осигуровките, болницата е търговско дружество, но няма право на печалба, а но трябва да изпълнява социална дейност. Обаче вие да сте видели социален търговец? Хлябът е също толкова важен, колкото и здравето, но без пари не ти го дават. Не можеш да бъдеш социален и търговец едновременно.
Каква е правилната система, която да е социална за пациентите и да задържи лекарите у нас?
Навсякъде има недоволни хора, няма измислена съвършена система, но трябва да има справедливост. Хората успяват да толерират и трудностите, когато има справедливост, но несправедливостта не бива понасяна и тя създава недоволство. А в момента нашата система не е справедлива и това е големият проблем. Аз работя и в КОЦ-а във Враца, имам чувството, че тези места имат за цел да спират финансово неинтересните пациенти към София. Ние получаваме хора, които са финансово изцедени от пращане в различни болници, където се върши нещо на парче и когато този човек е тотално изцеден, се праща във Враца. Това е лошото на система, но не виждам как ще се промени, защото няма воля за промяна.
Малко или много са парите в системата?
6 млрд. лв. са много пари и са достатъчни, за да корумпираш определени хора. Достатъчно е да корумпираш няколко човека на определени позиции и оттам нататък влизаш в едно блато, което не се променя. Един пример е лечението на болката. Онкоболните в България ги боли точно толкова, колкото и в Израел, Чехия, Франция, Италия и т.н., опиоидите са основните лекарства за лечение на болката. За да се постигне адекватно обезболяване, СЗО казва, че на година трябва да има осигурено на глава от населението между 140 и 160 милиграма морфинов еквивалент. В България по последни данни от СЗО се задоволяват 38% от нуждите.
Защо?
Защото няма единна политика за лечение на болката, ние сме единствената европейска страна, която няма морфин на таблетки например. А това е така, защото не е финансово интересно. Когато нямаме политика за болката, а на фирмите не им е финансово интересно, няма лекарства. Когато зададох въпроса на МЗ, кой в МЗ определя квотите за опиоидни аналгетици за България, тогава министър беше Петър Москов, се оказа, че няма такъв. Това определяли самите фирми. Оказа се, че в Съвета за контрол на наркотичните вещества, който би трябвало да има контролни функции, или поне така беше по онова време, няма нито един лекар, а юристи, учители, общественици и техните усилия не са насочени за осигуряване на лекарства за хората, а към превенция на незаконната употреба на опиоиди (резултатите са видими).
Морфинът е само част от палиативните грижи, но защо не се осигуряват и самите те в страната?
Българското законодателство ясно и категорично заявява, че всеки български гражданин, който страда от неличимо заболяване, има право на палиативни грижи – намаляване на страданието, контрол на болката. Оказва се, че НЗОК е въвела само една пътека за онкологични заболявания за възрастни хора за 25 дена в рамките на 6 месеца. Тоест, имаме дискриминация на болните и нуждаещи се от палиативни грижи както по време, така и по диагноза – с какво се различават пациенти с една тежка деменция или с тежко инвалидизиращ инсулт от онкологично болен пациент, защо дете не може да получи грижи. Значи НЗОК дискриминира болните по диагноза, възраст и продължителност, защото законодателят никъде не е казал, че човек има право на палиативни грижи само за 25 дена. В Унгария, преди години, всеки пациент диагностициран с терминално заболяване получаваше карта за 270 дни за палиативни грижи, в Полша изобщо нямаше лимит на дните, една жена с нервно дегенеративно заболяване беше обгрижвана в хосписа, в който бях, четвърта година. У нас това го няма, защото не е секси. Защото при палиативните грижи говориш за качество на живот на хора в терминално състояние, а не говориш как си увеличил с 4 месеца преживяемостта при метастатичен рак.
А оправдано ли е НЗОК да дават много повече пари за лекарствата, които видят до увеличаване на преживяемостта с един или 4, или 6 месеца, особено след като нямаме превенция и диагностика?
Пак ви казвам 6 млрд. лв. са много пари, с които можеш да корумпираш нужните хора. Не казвам, че не трябва да има лекарства, но нека свършим цялата работа. Ще дам един пример – всеки КОЦ трябва да има следните отделения – химиотерапия, лъчетерапия, образна и нуклеарна диагностика, палиативни грижи. Болниците обаче нямат подобно задължение, защо. Задайте си въпроса, защо в София- град например няма КОЦ? Нещата са объркани.
Автор: Мария Чипилева, clinica.bg
