На 27 май 1876 около 200 обикновени пътници се качват на кораба “Радецки”, а след това се появяват като 200 добре въоръжени и подготвени четници. Те превземат кораба и принуждават капитана му да спре близо до козлодуйския бряг, слизат на родна земя и в боен ред, тръгват, за да освободят родината.
Завладяване на „Радецки” и отклоняване от курса му
От времето на събитието са останали някои документи: писма, телеграми, доклади, протокол, писмо-манифест, удостоверения. Те са на български, френски, немски и турски език. Живите участници в различни години са написали или разказали на други немалко спомени. Някои са по-подробни, други са фрагментарни, отразяващи личното участие на разказвача в събитията. В спомените на българските участници на някои места личи приповдигната патетика, която едва ли е имала място при напрегнатата обстановка, свързана и с възможността за евентуална употреба на оръжие. Вложените в устата на участниците и най-вече на Христо Ботев изречени фрази, че и цели речи, едва ли са запомнени в автентичен вид. В тях личи и известна театралност. Някои от сведенията в по-късните спомени са повлияни от вече отпечатаното и прочетеното по темата.
Логично е предимство при изясняване на събитията да се даде на документите, съставени с участието на екипажа на „Радецки”. Сведенията от тях на практика са най- ранни. Капитанът на парахода „Радецки” Дагоберт Енглендер е направил писмен доклад за случилото се на борда на парахода на 17/29 май 1876 г. още на следващия ден.
Два дена по-късно, на 20 май/1 юни 1876 г. (денят, когато Ботев е загинал) в Оршова е изготвен „Протокол, съставен с господа офицерите и екипажа на парахода „Радецки” във връзка с ненадейното нападение и наложеното със силата на оръжието дебаркиране на въстаници при Козлодуй на 17/29 май 1876 г.”
По молба на Захари Стоянов капитан Енглендер е написал свои спомени. Действително това става донякъде късно – в 1888 г., но тук трябва да се отчете един психологически момент: при писането на тези спомени Енглендер е имал пред себе си протокола от разпита на екипажа в Оршова и записаното в него е спомагало той да си припомни по-добре обстоятелствата около произтеклото през 1876 г. По-късно в 1913 г. капитанът на „Радецки” добавя още нещо към първите си спомени.
По повод на протокола, който изпраща заедно с първите си спомени, капитан Енглендер пише на Захари Стоянов: „Пратеният протокол ви дава най-главните моменти на случката, станала на парахода „Радецки” с българските въстаници, според различните впечатления на отделните членове на екипажа. Но при своята суха официалност, която въобще става при подобни протоколи, той не представлява толкова жива и богата с краски картина, както тя стои пред моите очи и никога няма да бъде изгладена през живота ми.”
Трябва да се има предвид, че в казаното от членовете на екипажа на „Радецки” в Оршова, вероятно има някои тенденциозни елементи в защита на собственото им поведение. В спомените на капитана пък личат симпатии към делото на четниците и някои от предадените там моменти имат по-друг нюанс от този в протокола. Не трябва да се забравя също, че въстаниците все пак са причинили със своите действия немалко неприятности на екипажа, както в деня на превземането на кораба, така и след това.
В тиражираните и днес биографии на Христо Ботев, написани от Захари Стоянов и Иван и Цвета Унджиеви, за предаване на събитията при завземането на парахода „Радецки” са използвани като водещи спомените на Никола Обретенов. Внимателният прочит обаче показва, че той, макар и участник, е представил събитието доста свободно. Обретенов се е качил на последното пристанище в Бекет и е бил само един час на парахода, преди да започне завземането му. И в краткия емоционален период, когато става това, не е видял, че събитията не са протекли по приетия сценарий.
Според Иваница Данчев, Никола Обретенов бил присъствал на заседанието, което станало на „Радецки”, след като параходът се отделил от пристанището в Корабия.
Това присъствие не е могло да стане физически, тъй като Обретенов се качва едва в Бекет. Сам той в спомените си не споменава да е присъствал на такова заседание и признава, че на парахода не се е срещал лично с Христо Ботев.
Никола Обретенов отбелязва, че оръжието било прибрано в хамбара на парахода и четниците разбили вратите му. Йордан Йорданов – Инджето пък разказва, че сандъците с оръжие, натоварени в Корабия, били сложени „върху хамбара един над друг”.
Такъв хамбар обаче на пътническия кораб не е имало. Според сведенията на екипажа на „Радецки” сандъците с оръжието били сложени на палубата, близо до мястото за качване на парахода. Там е имало свободно пространство, предвидено за тази цел, наречено „баркаризо”.
Може би то се е сторило на четниците като хамбар, но врати там не е имало. Сандъците са били сложени на открито и затова капитанът споменава, че са били покрити с мушама.
Пак Н. Обретенов ни уверява, че първият капитан Дагоберт Енлендер бил арестуван на капитанското мостче. Бил успял дори да подаде алармен сигнал, вследствие на което матросите се опитали да окажат някаква съпротива.
А самият Енглендер обяснява и членовете на екипажа потвърждават, че е бил арестуван в помещението на ІІ-ра класа. Екипажът пък въобще не е успял да реагира на действията на четниците при въоръжаването им.
Любопитно е, че З. Стоянов и Унджиеви привеждат в двете биографии на Ботев както сведенията на Н. Обретенов, така и тези на екипажа на парахода, независимо, че те си противоречат.
За чест на З. Стоянов трябва да отбележим, че той коректно е споменал: „Нека оставим да говорят самите документи по тоя въпрос [протокола за завземането на кораба], които ние си доставихме от самата дирекция заедно с възпоминанията на достойния капитанин от „Радецки” Д. Енглендер и които считаме за доста интересни. Понеже ние ги получихме късно, то между тях и нашето писано за „Радецки” съществуват някои малки противоречия.”
По-нататък тук, е направен опит да бъде възпроизведено какво се е случило по обяд на 17 юни 1876 г. на борда на парахода „Радецки”, като са използвани сведения, засичащи се едно с друго.
Четниците завземат парахода
На въпросния ден, едва що „Радецки” напуснал румънското пристанище Корабия, когато посветените в тайната на преминаването на Ботевата чета през Дунав се събрали в един ъгъл на ІІ-ра класа и разисквали въпросите със завземането на парахода. Като участници в съвета се спрягат имената на Христо Ботев, Никола Войновски, Иваница
Данчев, поп Сава Катрафилов, Георги Апостолов, Давид Тодоров, Йордан Йорданов – Инджето, Мито Цвятков, Спас Соколов, Сава Пенев, Димитър Икономов. Иваница Данчев посочва и други лица: Никола Обретенов, Петър Йорданов, Георги Матев. Но те са се качили в Бекет и както се вижда от спомените на Никола Обретенов, са получили указание за задачите си, след като се настанили на парахода. И споменатите десет са твърде много, за да се съберат незабелязано като група, но те и останалите са хората, които се проявяват по време на последващите действия и изглежда са ги синхронизирали помежду си.
На заседанието на актива на Ботевата чета бил обсъден начинът на завладяването на парахода и мястото на спирането му, както и особените мерки, които трябвало да се вземат за запазване на реда на борда: да не се нарушава спокойствието на другите пътници от каквато и народност да са те, и четниците да се въздържат от непристойно поведение спрямо тях; доколкото има възможност, да се избягват спречкванията с прислужниците на парахода; дори и при решителна съпротива от страна на параходните власти, да не се прибягва до насилие и жестокости, които биха придали на нападението разбойнически характер.
Да се запази престижът на четата: това бил основният мотив при дискусията. Започнатото дело трябвало да остане докрай неопетнено.
Ако вярваме на паметта на Иваница Данчев, по повод на мерките, които трябвало да бъдат взети, Ботев бил казал: „Едно най-малко неблагоразумие може да хвърли сянка върху правотата и светостта на нашата задача… Този куп от разни народности, що ни заобикаля на това място и що подир няколко минути ще бъде свидетел на невиждана на света драма, нека изнесе най-добри впечатления от нея и разнесе по четирите краища на света благородното и рицарско дело на българина. Изпълнението на дълга не трябва да се смесва с омраза към ония от вековните наши врагове, що се намират в парахода, понеже тук те са невинни хора.”
Предна част на парахода „Радецки”. Вижда се свободното място, за качване на пътниците, където са се държели товарите и обемистия багаж и са били поставени сандъците и куфарите с оръжието. Зад надписа с името на парахода са задвижващите витла, там е била и парната машина-двигател.
Според предварителния план на щаба на въстаниците Христо Ботев, Никола Войновски, поп Сава Катрафилов и Давид Тодоров, който говорел много добре немски, трябвало да се явят пред капитана на „Радецки” и да поискат съгласието му да спре парахода на Козлодуйския бряг. В случай на съпротива, капитанът трябвало да бъде арестуван, а управлението на парахода следвало да се поеме от Сава Катрафилов и Давид Тодоров. Предполагало се, че действията с капитана ще се развият около командното мостче, затова на кувертата (горната открита палуба), като осигурители на мероприятието трябвало да се навъртат Георги Апостолов и двама по-яки четници, въоръжени с револвери.
Завземането на машинното отделение било задача на Йордан Йорданов – Инджето, подпомаган от още четирима въоръжени четници. Инджето някога бил механик във фабриката на Стефан Карагьозов в Търново и бил запознат с управлението на парните машини. След установяване на контрол върху машината, при управлението й по-нататък ще се изпълнявали заповедите на Катрафилов и Тодоров.
Перо Македонецът, с четирима души с револвери, имали грижата, щом се подаде уговорения знак, да осигурят контрол над дюменджиите (кормчиите) в задната част на кувертата на парахода. Казва се, че сред четниците в тази група имало и „разбиращ от дюмен (кормило)”, който можел „да наблюдава за движението на колелото”.
За надзиратели на реда в парахода, имащи задача да предотвратят очакващата се паника сред пътниците, когато видят как четниците се въоръжават, се спрягат имената на Никола Обретенов, Петър Ванков, Георги Матев и Димитър Икономов. Те трябвало да отведат всички пътници в І класа, като поставят пред вратата й караул, който да не позволява контакти на въстаниците с намиращите се вътре хора. За по-голяма сигурност трябвало да се възпрепятства и влизането в помещенията с пътниците на параходните служители, независимо от ранга им.
Друг караул под ръководството на Мито Цвятков и още двама души, трябвало да пази входа на касовото и пощенското отделение, докато четата не напусне парахода. Последното решение се взело предвид опасението, да не би в суматохата да стане обир от чужди злонамерени лица и обвинението за това да падне върху въстаниците. Караул трябвало да има и пред входа на капитанските и контрольорските кабини. Петър Йорданов и Сава Пенев, с по шест момчета, имали задача да държат под контрол двете страни на палубата на парахода и да следят матросите да не мърдат от мястото си.
За отговорник на раздаването на оръжието от натоварените сандъци бил определен Иваница Данчев. По-късно със самото отваряне, на практика с разбиването на сандъците, се е занимавал и Никола Кючюков, но това е отбелязано само в неговите спомени. Знамето щял да носи Никола Симов – Куруто. Никола Войновски, който до тогава бил юнкер и се обучавал във военното училище в Одеса, бил фактическият
военен командир на четата. Той имал отговорност за реда и надзора над момчетата да не направят някакви прибързани действия.
Когато всичко бъдело готово, войводата Ботев трябвало да излезе на видно място и да даде знак за изпълнение на плана. Командата за започване на разбиване на сандъците, обличане и въоръжаване на четниците, била: „На оръжие!” Параходът трябвало да спре при село Козлодуй, намиращо се между Оряхово и Лом и там четата да слезе на българския бряг.
Никола Войновски
След завършване на приготовленията, Петър Йорданов, брат на Инджето, се отправил да докладва на Ботев, че всичко е готово. Решителният и най-драматичен момент настъпва към обяд, един час след отпътуване от Бекет, когато „Радецки” след устието на река Скъта над оряховското землище, отминал малкото островче Копаница.Недалече зад него било село Козлодуй. Спас Соколов, който познавал тези места, казал на Войновски, че времето е дошло. Той пък отишъл да съобщи на Христо Ботев. Точното време според българите било 111⁄2 часа преди обяд, според екипажа на парахода – 121⁄2 часа. Явно става дума за източноевропейско – в първия случай, и западноевропейско време – във втория.
Христо Ботев облича въстаническата си униформа и се появява на палубата на парахода, придружен от Никола Войновски, Димитър Икономов и други от щаба – и те облечени в униформи, с калпаци на главите, върху които над челото им блестял българския лъв. Държели револвер в лявата и сабя в дясната ръка. Ботев изкомандвал гръмогласно и повелително: „На оръжие, момчета!” (В някои спомени има вариант „На оръжие, братя!”)
„Още думата оръжие неизказана, като мълния блеснаха във въздуха десет ятагана, които изсипваха най-немилостиво своите удари върху ковчезите с оръжието – така е запомнил тези минути Никола Кючюков. – Паника в парахода. И фотографът не можеше схвана подробностите на това смущение. Смаяните пасажери останаха като гръмнати. Само една минута и момчетата бяха въоръжени от главите до петите. Пътниците запищяха, олелия и кански писъци се чуваха.”
При чупенето на сандъците и изваждането на оръжието настанал такъв трясък и пукот, че матросите се смаяли. Палубата се превърнала във военен лагер. Отговорникът на мероприятието Иваница Данчев също се стъписал пред невъзможността да спре другарите си да почакат, докато сандъците се отворят с ключовете, които били у него. Те били заместени от яките мускули на четниците. Това вероятно се е наложило, защото сандъците от Бекет не били заключени, а заковани.
„На дадения знак и вик от Ботева всички се спуснахме към сандъците си, минутно ги изпотрошихме и тозчас се облякохме и въоръжихме, след което ние от прости обикновени пътници се превърнахме в добре облечени и добре въоръжени войници” – е останало в съзнанието на Йордан Кършовски. Той констатира, че неочакваното преобразяване учудило всички пътници, намиращи се на парахода, както и самия негов екипаж, начело с капитана. Освен голямо недоумение, те изпитвали още по-голям страх.
Спас Соколов дава някои подробности около събитията. Той слязъл във ІІ-ра класа и си облякъл униформата, запасал сабята и револвера, сложил си калпака със златния лъв. В помещението имало още десетина души, които също се приготвяли. В момента, когато Кирил Ботев разгъвал чергата, в която имало две пушки и сабя, на вратата на камарата се появил капитанът на „Радецки” и извикал, че на парахода не е позволено да се носи оръжие и то трябва да се предаде на кафеджията. „Няма да го предадем, а ще го носим със себе си!” – казал Соколов и изсвирил силно със свирка. „Разпаленият” Войновски повторил същото със своята свирка, на което Соколов отново отговорил.
Според Соколов тези три изсвирвания всъщност са били сигналът за действие,
защото след това, както обяснява той: „Шум настана. Тропот и чупене на сандъците. Едни се впуснаха и ограбиха пушките пасажерски, които бяха оставени при кафеджията на съхранение. Други вадеха патрони. Трети надяваха кожените чанти на гърба си.”
Според други очевидци, този, който дал сигнал със свирка, бил самият Ботев. Например в ръкописа със спомени на Йордан Йорданов е отбелязано: „Тогава той (Ботев) влезе в първата камара, взе си униформата, влезе във втората камара и моментално се облече. В това време аз бях в гостилницата срещу стълбата и чаках да излезне. Като се подаде Ботев по стълбата, свирна със свирката си.”
Никола Обретенов и Димитър Икономов пък твърдят, че Ботев лично е подал сигнала с рог (военна сигнална тръба), за да се чуе от въстаниците едновременно навсякъде по парахода. Трудно е обаче, да се приеме, че войводата сам е надувал тръбата. Все пак за това се иска определено умение, а четата е имала специално определен тръбач-сигналист, който подавал съответните звукови команди.
За звукови сигнали, подадени в първия момент, споменават помощник- капитанът Катерино Дойми, машинистът Вилхелм Хаздел и бюфетчията Алоис Махт. Първите чули три остри изсвирвания, а Махт – няколко остри изсвирвания и звуци на тръба.
Докато се извършвало обличането и въоръжаването, параходът се обърнал на нещо като „дюкян”. По палубата били разхвърлени дрехи, обувки, шапки. Въоръжени, облечени и обути в цървули с бели навои и черни върви, четниците приличали, както бе казано, на същински войници. По спомените на Иваница Данчев, „в няколко минути цялата чета се облича във въстаническа униформа и натъкмена в пълна бойна готовност застава бодро на палубата”. Войновски им изкомандвал да се строят двама по двама. Той и Обретенов преброили четниците – излезли 175 души, заедно с щаба. На всеки десет човека поставили по един десятник.
Ботев се представил на четата, облечен във военните си дрехи. По думите на Обретенов, изглеждал като роден за генерал, хубавец и представителен. „Хубав като Аполона и страшен и воинствен като Марса, застава с гола сабя пред фронта на четата и набързо произнася няколко и насърчителни и огнени думи”, свидетелства за вида на войводата в същият тон и Иваница Данчев. Тъй като до последния момент повечето от четниците не знаели кой ще им бъде войвода, Ботев им съобщил: „Аз съм вашият войвода!” А четниците извикали с нисък глас, за да не ги чуят от турския бряг: „Да живее нашият войвода!”
Развива се и се развява знамето на четата. В негова чест гръмват няколко пушки по инициатива на стария хъш Димитър Дишлията. На парахода се пръсват няколко екземпляра от напечатаната във Влашко прокламация, с която се прогласявало, че четата отива да подкрепи в борбата въстаналите си братя и да мре заедно с тях за свобода и правда в отечеството си.
Ботевата чета слиза на Козлодуйския бряг
След като четниците превземат парахода, той намалил своя ход. Известно време, докато течели преговорите с четниците, „Радецки” се управлявал от „втория водач на въстаниците, един поп в цивилно облекло”, описва кратко ситуацията капитан Енглендер. Поп Сава стоял на капитанския мостик и давал заповеди: „Полека, полека!” Трябвало да се пътува бавно, докато се извършва въоръжаването и раздаването на мунициите.
Първото действие, което предприел капитанът, след като отново поел командването на парахода, било да обясни на Ботев, че машината, която се движела на бавен ход, трябвало да бъде пусната с най-голямата си бързина, тъй като имало опасност да ги настигне военния турски параход, който те видели и оставили в Силистра, и който отивал нагоре пълен с войска. При по-бърз ход нямало и опасност от засядане в пясъка.
След това Енглендер посочил, че в интерес на четниците, за да се избегне възпрепятстването при акостирането на парахода от страна на турските брегови стражари, трябвало да се вземат мерки последните да не забележат блясъка на оръжието и големия брой униформи, а също и „българското знаме”, което се веело високо от капитанската палатка. Затова капитанът поискал на борда да не се показва нито един от въоръжените мъже и да се свали знамето. А за да бъдело свободно движението на главната палуба, което било необходимо, за осигуряване на успешните действия при акостирането, заповядал на матросите да опънат страничните платна(тентата), като по този начин не се вижда какво става на парахода.
Ботев одобрил последната мярка, стиснал ръката на капитана и също дал заповед на своите хора да помагат на матросите. С общи усилия била обтегната тентата на парахода. Байракът бил скрит на кувертата, даже капитанът дал една върлина, с която измервали дълбочината на водата, за да приковат към нея знамето. „С една реч, ние работехме ръка под ръка с въстаниците”, заявява без притеснение в спомените си капитан Енглендер.
Той поискал да му бъде дадено удостоверение за оправдание пред неговото началство, че е накаран насила да спре на турския бряг, където няма станция. Първоначално Ботев отказал, като му обърнал внимание, че вече има в ръцете си един документ. След това обаче накарал българина, който говорел немски, т. е. Давид Тодоров, да изготви удостоверението.
След постигане на споразумението с капитана, Христо Ботев дал заповед да бъдат освободени машината, дюменът и матросите, само касата да продължи да се охранява. Енглендер събрал екипажа на палубата и казал на подчинените си, че скоро ще спрат на сушата, затова да започнат необходимите приготовления. На помощника си поръчал да заеме мястото си горе. Наредил на турския харем от първа класа да се премести, за да не им се изпречи на пътя. Окуражил и другите уплашени до смърт пътници.
След тези действия капитан Енглендер отишъл отново на командния мостик. Ботев също бил наблизо. До капитана с готов за стрелба револвер застанал един от водачите на въстаниците. Той познавал местността и означил съвсем точно мястото, където трябвало да спре параходът: между едно черкезко село и един турски пост. Българският водач обърнал внимание, че водата там била плитка и трябвало да се пътува с възможно най-голяма предпазливост, и показал точката на брега, където можело да се достигне с носа на парахода.
Сведения за управлението на парахода, отнасящи се към същото време, дава и помощник-капитанът Дойми. След като му заповядали да се качи отново на палубата, той видял кормчиите при кормилото, пазени от няколко въстаници. Видял и капитан Енглендер на комендантския мост, пазен зорко от един от водачите. Чул, когато било обърнато внимание, че водата е много плитка и било заповядано дебаркираното да стане между турския пост и черкезкото село.
Като наближили определеното място на брега, капитанът започнал трудната, „деликатна” маневра. Тъй като не е имало някакво пристанищно съоръжение за слизане и качване на пътници и товари (скеля), влизащо навътре в реката, където тя е достатъчно дълбока, движещите странични колела (долапи) били пречка параходът да подходи към брега както обикновено. Можело да се достигне до него само с носа на парахода. Това сведение показва грешката, която художниците правят, като рисуват спрелия при Козлодуйския бряг параход успоредно на брега.
В изпълнение на маневрата следвало да се направят някои основни операции: така да бъде регулирана силата на машината и посоката на движение, че с постепенно сондиране на дълбочината на водата параходът да достигне до сушата с носа си, без той да се повреди; параходът да се вреже в дъното до плиткия бряг така, че да се закрепи достатъчно здраво, но и да не се повреди от движението; докато въстаниците слизат, машината да продължи да работи, за да не може водата да повлече парахода, и дъската, сложена за слизане на хората, да падне; накрая, без повреди параходът да се отдели от брега.
При приближаването на „Радецки” към брега двама матроси с дълги върлини опитвали дълбочината на водата, за да предпазят парахода от засядане, викайки: „Добра вода”. Така постепенно параходът се доближавал до брега с предницата си и стигнал на около два метра от сушата. Много от момчетата в пълно снаряжение и с пушки в ръце, се били вече приготвили да излизат.
Според капитана акостирането минало „чудесно”. „То беше един тържествен момент – припомня си Енглендер. – След като преди докосването на брега машините бяха поставени за 30 секунди на „стой”, възцари се безмълвна тишина. Всички притаиха дъх. Щом се чу тътренето на пясъка, чуха се радостни гласове. На един човек, който стоеше на брега с едно дете, дадох знак да се махне, което той веднага стори. Най-сетне „Радецки” се закрепи и за да можем да го задържим в такова положение, заповядах машината да се движи „с половин сила напред”.
Ботев стоял с пламнали очи при капитана на командното мостче и чакал с нетърпение важния момент. След акостирането въстаниците поискали здрав мост, за да слязат на сушата. Той бил изваден и поставен от матросите със светкавична бързина и четниците веднага заслизали бързо по него към брега в непрекъсната редица. Там те паднали на земята и почнали да я целуват.
Войводата очевидно останал доволен от действията на параходната команда и с благодарен поглед силно стиснал ръката на капитана. Без да каже нищо повече, Ботев слязъл на стълбите и след това разтревожено извикал нещо на своите хора. Енглендер счел това действие като неуважение, но после разбрал за какво става дума. Разиграла се една „безпокоителна сцена”, в която капитанът на „Радецки” за малко не бил застрелян от един от Ботевите офицери.
Освен посрещачите – мъжът с детето, на брега имало и турски брегови стражари. Като видели парахода, те се забързали към него, учудени, че спира до брега и вероятно не знаейки, че превозва въстаници. Когато около сто души от четниците, начело с един от водачите с развято знаме и тръбача, били вече на брега и се готвели да разузнаят обстановката, се чул глас: „Турци бре! Турци бре!” (В оригиналния текст било „турци гре”.) Между голите баири се показали няколко феса, които ту се появявали, ту изчезвали от погледа, тъй като се движели сред неравен, вълнист терен. От българските предни редици („форпост”) изгърмяла пушка и един турски войник се прострял на земята, а останалите 5-6 турци се спрели за една минута уплашени, после се обърнали и побягнали обратно. Според капитана турският войник бил убит от „попа”.
От борда също почнали веднага да стрелят. След вика за турците, българите ускорили дебаркирането и се впуснали още по-бързо към брега. В този момент неочаквано възникнал конфликт между тях и екипажа. Поставеното мостче се оказало недостатъчено. Водачът на българите („офицерът”, според Енглендер), който командвал слизането, извикал за още едно мостче и когато не го донесли веднага, вдигнал пушката и викнал: „Къде е капитанът? Искам да го убия!”.
Оказало се, че тъй като параходът спирал предимно на специалните скели по пристанищата, той разполагал само с два подвижни моста: един дълъг и един къс. Боцманът дал по-дългия от тях, тъй като само той достигал до брега. По-късият щял да бъде много стръмен. Отначало първият мост бил достатъчен, но при увеличилият се наплив на слизащите, капитанът дал заповед и въстаниците поставили и втория, късия мост. Българите го използвали като се свличали по-него и влизали във водата до кръста. Капитанът наблюдавал дебаркирането, но виждайки разгневения човек, който викал на палубата, се дръпнал, да не би да бъде застрелян „в последния момент”.
От спомените на Йордан Йорданов разбираме, че наблюдаващ слизането на четниците бил брат му, Петър Йорданов. Пак в спомените на българските участници преобладават сведенията, че първи на брега слязъл Никола Войновски, а Ботев се появил накрая. „Аз и Петър Йорданов останахме в парахода, докато слезе и последният четник”, уверява Димитър Икономов.
Никола Кючюков ни представя подробности за началото на сюблимния момент: слизането на Ботевата чета на българския бряг. Пръв сторил това Петър Дюкмеджиев от Карлово, като нагазил с единия си крак в мътния Дунав. Бързо след него слязъл Войновски. Със стъпването си на българската земя той изтеглил сабята си и ловко я завъртял във въздуха, удряйки я накръст в земята. След това взел шепа пръст и се обърнал към четниците с думите: „Братя, тази е земята, в която сме се родили, тази е земята, за която ще измреме!…”
В този момент настанала суматохата, за която споменава и капитан Енглендер, и която била предизвикана от появилите се турски стражари, които идвали към парахода да видят какви хора слизат от него. Те за пръв път виждали параход да спира там. Явно не са го забелязали още отдалеч, защото както уточнява даскал Младен Павлов, когато той поставял знака къде да спре параходът, в този момент заптиетата от бреговата охрана спели.
Били на 100-150 крачки, когато Петър Дюкмеджиев, клекнал на едно коляно, изпразнил пушката си. Единият от турците се повалил на земята, а останалите като захвърлили своите пушки, ударили на бяг към Лом паланка. (Според Павлов заптиета били само двама.) Войновски, виждайки случилото се, продължил прекъснатото си слово с думите: „Ето братя, и първият куршум не падна напразно.” Докато се извършвали тези действия Куруто със знамето се озовал на сушата, а най-после и войводата.
Сред първите, слязъл на брега, е и Спас Соколов. Матросите донесли широка дъска и я спуснали във водата, за да се слиза по нея. Но трябвало и да се гази, защото дъската не стигала до брега. Соколов нямал търпение да изчака реда си при минаването, което ставало според него доста бавно. Затова се хвърлил във водата от„пармаклъците (оградата)”. Водата била до пояс. „Първи ние стъпихме на брега” твърди Соколов, имайки предвид, че още един-двама другари го последвали, – първи бяхме посрещнати от двама заптии, които от далечния караул тръгнаха към нас.” Последвало и участие в стрелбата срещу турските стражари, което Соколов отбелязва с увереността, че единият турчин е бил убит от техните изстрели.
От спомените е трудно да се определи кой точно пръв от четниците е докоснал българския бряг и кой е произвел първия успешен изстрел. Кючюков бележи, че по турските стражари са се целели едновременно 20-30 момчета. Успешният изстрел на разстояние от 100 крачки обаче показва, че сред въстаниците е имало и въоръжени с качествени пушки, което се потвърждава и от сведенията за последващите битки на четниците с турците.
„Слизането на Ботевата чета при Козлодуй”, художник Димитър Гюдженов, 1949 год.
Матросите от парахода, в по-голямата си част славяни, помагали на българите при разтоварването на багажа и хранителните припаси. Когато хвърляли шестте торби с хляб, последната паднала във водата. „Нищо – успокоили българите матросите, когато те изказали съжалението си. – Нашите братя, които ни чакат на брега, имат достатъчно хляб.” Капитанът дори е запомнил някои от казаните думи и в спомените си е написал: „naschi brati”. През това време българите се изкачили нагоре по брега и образували една доста голяма група около предводителя и знамето.
В съзнанието на капитан Енглендер се е запечатала финалната сцена от слизането на Ботевата чета на Козлодуйския бряг и той я описва в спомените си художествено:
„Сега вече, като излязоха всички, последва една живописна и в същото време възвишена сцена. Цялата българска чета се разположи в живописни групи по хълмистата почва и покри едно толкова голямо пространство, щото даже на мен се показваше много повече, отколкото тя беше в действителност. Тогава се раздаде един глас и всичките нападаха на колене и останаха в такова положение – вероятно правеха
молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свето отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си… Тогава се издигна пак попът, хвана байрака и с друг един предмет, който държеше в дясната си ръка, благославяше, види се, поборниците за свободата.
Мисля, че това беше кръст: аз не можах да видя с просто око, а да взема бинокъл, не намерих за уместно. Сцената беше тържествена и трогателна, След това всичките момчета станаха на крака и аз видях, че Ботев застана на високото място и за- хвана да говори реч, която се продължи две-три минути. След това извика се едногласно: „Ура (да живей) България, ура, ура!”, толкова силно и радостно, че ние, моряци и военни, които различаваме нациите, гдето знаят да викат ура и гдето не знаят, казвахме помежду си:
– Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация.
В продължение на това време нашата машина работеше с всичката си сила назад и „Радецки”, който се беше заровил доста в пясъка, започна да излиза.
Въстаниците тръгнаха вече на походен марш, но подир няколко разкрача пак се извика:
– Да живей Франц Йосиф!
– Да живей Андраши!
– Да живей капитанът!”
Трогнат от това толкова ласкателно за него съпоставяне, капитанът на „Радецки”
благодарил мислено, казал „на добър час”, свалил фуражката си и я размахал три пъти. Всеки път действието се придружавало с „ура”, извикано от моряците. След това „Радецки” потеглил с пълна пара назад, отдръпнал се от брега и управляван чрез кормилото, влязъл в своя курс. В това време българите се изкачвали все по-нависоко,докато се изгубили в полето.
Мястото, където е слязла Ботевата чета при Козлодуй. Снимка, правена непосредствено след Освобождението.
От спомените на капитан Енглендер оставаме с впечатлението, че Христо Ботев се е разделил с него само „с благодарен поглед” и силно ръкостискане. Йордан Кършовски обаче добавя, че при излизането си от парахода Ботев се простил с капитана, поискал му извинение за случката и му казал: „Иди и носи си много здраве от мене – Ботева, и четата му.”
Любопитно сведение за последните действия на четниците на борда на парахода дава контрольорът Капор: „По време на дебаркирането ме извика водачът на въстаниците при касата на парахода и при останалия багаж на пътниците и ми предложи да ми даде уверение, че както касата на парахода, тъй и другите товари са
незасегнати.” Изглежда касата е била приета на доверие, защото не е известно сред документите, останали след насилственото отклоняване на „Радецки” от неговия курс, да има бележка за състоянието на касовото и пощенското отделение на парахода. Иначе интересно как ли Капор се е оправдал за липсващите товари, като например този от Корабия, с тегло 978 фунта?
„Часът по 2-2 1⁄2 – пише Й. Кършовски – параходът пристигна на брега и ние излязохме по една дъска, поставена на парахода.” Точното място на слизането на Ботевата чета е определено от Младен Павлов: „Отбиването на „Радецки” стана на 1-2 километра по-далече от Козлодуй …Ботевата чета излезе на козлодуйския бряг тъкмо на онова място, където е положен възпоменателен камък от мене с помощта на други съселяни…на козлодуйския бряг, над татарското село, което оставаше към град Лом.” Слизането на четата, уточнява Обретенов, станало на същото място на брега при Козлодуй, където е поставен днешният каменен кръст край Дунава.
