Ивайло Младенов е роден във Враца през 1973 година. Завършва Спортното училище „Свети Климент Охридски” с профил лека атлетика. Висшето си образование получава от Националната спортна академия (НСА) с треньорски профил. Има 20-годишен стаж като професионален състезател в националния отбор по лека атлетика. След края на спортната си кариера се преквалифицира като треньор по лека атлетика и кондиционен треньор по футбол. Работил е за отборите на „Локомотив”/Мездра/, „Ботев”/Козлодуй/, а сега е в „Бдин”/Видин/. Ивайло е Европейски шампион от 1994 година в Хелзинки за мъже на дълъг скок. Националните му рекорди в този спорт, било в зала и на открито, остават ненадминати вече двадесет години.

Господин Младенов, как решихте да отдадете живота си на спорта?

Защо реших да се занимавам със спорт ли? Труден въпрос. Още от най-ранна възраст спортът ми се отдаваше. Някога беше задължително всички деца в училище да се занимават с някакъв спорт. Харесах си плуването. Показах много добри резултати от малък. Треньорите ме забелязаха и това ме накара да се запиша в спортното училище. Бях един от най-добрите за моята възраст. Станах дори шампион на плуване по гръб в града. Така се запалих по спорта. Възможностите ми в леката атлетика се оказаха много добри. Без да тренирам, участвах в състезанията, които се провеждаха във Враца, на които показах много добри резултати. Специално в дисциплината лъвски скок побеждавах всички в града и то без да съм тренирал специално. Бях забелязан от един треньор. Той започна да уговаря родителите ми да се занимавам с лека атлетика и да не си губя времето с плуване. Така се насочих към леката атлетика. Не съжалявам за решението си. В шести клас се започнах да тренирам в спортното лека атлетика и така се заредиха трудните моменти и битките.

Пред какви трудности сте се изправяли, докато се утвърдите в кариерата?

Всекидневно съм имал трудни моменти. За да тръгнеш да правиш кариера в спорта, да постигнеш дори малки, камо ли великирезултати, винаги трябва да дадеш всичко от себе си. Аз винаги съм искал да покажа максимума от себе си и понеже съм упорит по характер, никога не се предадох. Докрай гоних целите, които си поставих. Тренирах повече от другите. Знаех, че ако дадеш повече от себе си, чак тогава можеш да постигнеш желаното. В спортаната зала съм спал, както се вика, посрещал съм различни празници там години наред. В тази зала съм отрасъл, което беше и цената, за да пробия в спорта. Искаш ли да успееш, трябва да даваш максимума от себе си на всяка една тренировка. Талантът в спорта е важен, но успехите идват с упорит труд. Това са трудните моменти, но не съжалявам въобще, защото спортът дава много. Най-малкото е дисциплината, която научаваш. Всеки гледа да наеме спортист на работа, защото знае, че на тези хора може да се разчита. Те са дисциплинирани и отговорни хора. Все пак, като съпоставиш мъките по време на тренировките и удовлетворението, което получаваш, когато се качиш на почетната стълбичка най-отгоре, разбираш, че всичко това си е струвало. Чуеш ли химна на България, изправил се най-горе на на мястото за награди, чувството е неописуемо. Едни от най-радостните ми мигове в живота бяха, когато станах Европейски шампион в Хелзинки. Тези моменти ти дават сили да продължиш.

Кои са върховите Ви постижения в кариерата?

Рекордите на дълъг скок в зала и на открито са мои. Осем и тридесет и три е навън и осем и тридесет е в зала. Единият вече стана брадат рекорд, както се изразяваме ние, спортистите, помежду си, ако такова постижение дълго време не е подобрявано. Той е вече на двадесет години. Хубаво ми е, че още не е надминат, но се надявам да се намери някой последовател и да го счупи.

Какво прекрати активната ви спортна кариера?

За съжаление една упорита контузия, която се оказа впоследствие, че ми е по рождение., стана причина. Имам едно увреждане в лумбалните прешлени на кръста. Така първо започна да ми се схваща бедрото, а след това – ахилеса. Последната контузия в ахилеса се оказа най-упорита и заради нея в много ранна възраст прекратих състезателната си кариера. До 23 години тренирах нормално. После опитах да се лекувам и да тренирам, но не бях на пълна мощност. И ето – на 26 години прекратих спортната си кариера.

Държавата грижи ли се за шампионите си?

Никави преференции нямаме. Мога да кажа, че мнението ми е малко критично. Не съм доволен от отношението на държавата към всички шампиони, било то световни или олимпийски. Сега дават една пожизнена пенсия, която е все пак нещо, но в сравнение с другите държави и страни, даже и в най-близките до нас, е много малко. Това, което дори съседните на България страни правят за великите си спортисти, за известните си шампиони, за тези, които са представяли държавата си, е в пъти – дори що се отнася за отношението към тези хора. Аз съм известен като Ивайло Младенов, но също така и като представител на България, а не – на Враца, Лиляче или така нататък. Затова съм критичен към държавата, защото има ресурси, но не прави нищо. По тоя начи се губи смисълът и от нашата треньорска дейност. Как да привлечем децта към спорта, като на тях им е по-интересно да ходят на дискотеки, в компютърни зали и така нататък. Спортът не ги влече толкова, а единствено могат да вземат пример от известните и успели хора в тази област. Ако на шампионите им се даде шанс да работят, било то и само като лица, за да привличат децата към залите, пак ще е нещо. Аз примерно се захванах с треньорска дейност, но поради факта, че няма кой да ми плаща, за да живея, се принудих да премина към други ресори пак с треньорски пост, разбира се – като кондиционен по футбол.

Каква е разликата между футболистите и лекоатлетите?

Трудно мога да направя съпоставка в тернировките на футболистите и лекоатлетите в чужбина. Мога да кажа как стоят нещата в България. Смятам, че много от нашите фуртбилости не са галеници на съдбата, а са си чисти глезльовци. Страшно голяма част, особено от младото поколение футболисти, не дават това, за което са способни. Поради това няма вече толкова известни наши играчи, няма и такива на световно ниво. Аз съм кондиционен треньор и за мен ще е удоволствие, ако някой футболист след трениврока ми каже : „Остани да работим повече допълнително, за да развия качествата си, за да мога да стана на друго ниво”. За да станеш на национално, европейско, а защо не – на световно такова, трябват тренировки. Досега са единици, в порцентно изражемние между 2 и 5, тези, които са искали това нещо от мен. От двадесет човек само двама-трима искат да работят индивидуално с мен след основната тренировка. Тези, които го желаят, си личи впоследствие, те са по-подготвени.

В леката атлетика като индивидуален спорт, от друга страна, разликата е огромна. Там зависиш само от себе си. Не можеш да разчиташ на другиго да ти върши работата. Там трябва да си много упорит, защото каквото сам посееш, това и ще набереш. В леката атлетика се изисква по-мъжки характер и по-голяма дисциплина. Пак казава във футбола много от спортистите са просто глезльовци.

Какво Ви предстои занапред?

Сега тренирам сина си Пламен Петков. Той едва напоследък тръгна по моите стъпки. Занимава се с лека атлетика – дълъг скок, а отскоро – и с троен скок. От тази година участва в състезания. Наскоро дори записа и първия си голям състезателен успех по троен скок. Въпреки че е две години по-малък от другите състезатели, завърши пети в България на троен скок. С него тренираме усилено. Много се гордея с Пламен и ще се гордея още повече, когато започне да показва още по-добри резултаи и стремеж към израстване. Продължавам да работя и в „Бдин” /Видин/.