Болница с над 50 легла в САЩ, ако няма екип за палиативни грижи, не получава акредитация, казва доц. Николай Йорданов
Комплексното лечение е нужно за хората с онкологични заболявания, но както ви показахме, у нас то не се осигурява. Защо е така, получават ли нужните грижи пациентите при наличието на толкова много болници и лекарства в страната, попитахме доц. Николай Йорданов. Той е началник на отделението за “Палиативни грижи” в Комплексния онкологичен център (КОЦ) във Враца.

За съжаление това, с което аз се занимавам не е секси. Секси е да си акушер, да говориш за раждания, за нови бебета, за нов живот. Секси е да си онколог и да се хвалиш как си увеличил преживяемостта на болния с 50% от „фамозните” 7 седмици на 14 седмици. Това са темите, които обществеността обича да слуша – оптимистичните неща. Никой не говори за умиращи пациенти, за това как си му помогнал, как си премахнал болката му, как си му осигурил възможността да спи 12 часа, след като месеци наред не е успял да затвори очи.

Заради ограниченията и изискванията в България обаче се изтеглиха фирмите, които предлагат опиати. Ние останахме страна, в която нямаме опиати. Защо никой не иска да говори за това, че законите у нас са направени така, че да пречат на болните да си получат лекарствата.

Например човек със счупени прешлени от Видин  трябва да дойде във Враца, за да си вземе медикаментите. По закон, ако ги дадем на негов близък, той може да бъде осъден за транспорт на наркотици, ако го хване полицията докато пътува от Враца до Видин.
Някои фармацевтични фирми, които предлагат опиати, се изнесоха от България, защото им предложихме изключително ниска цена. Така в момента у нас не могат да се намеря изключително важни таблетки, които помагат в лечението на болката.
Знаете ли, че още през 2013 г. е изготвен стандарт по палиативни грижи, който преседява в Министерството на здравеопазването. През 2003 г. пък България е подписала декларация, че ще вкара палиативната медицина като обща част от медицината. Но въпреки всичко това още нищо не е направено.
Според нормативната уредба у нас законът за здравето гарантирана на всеки български гражданин правото на палиативни грижи, когато той страда от нелечимо заболяване. И това не включва само онкологично болните, но и тези след инсулт, с диабет и още хиляди други.

НЗОК дискриминира пациентите по диагноза

защото палиативните грижи са вкарани само за онкоболните. В закона за здравето е записано, че няма никакви ограничения нито за диагноза, нито за възраст, нито за време на палиативните грижи. И въпреки това касата ги е лимитирала до 20 дни в рамките на 6 месеца. Това е тотална дискриминация. Непрекъснато говорим за нарушените права на някой пияница или някой затворник, който се сбил и след това не е получил необходимите медицински грижи. Но защо Хелзинкският комитет не говори за хората в България, които могат да умрат без някой да помисли за палиативните грижи, които по закон са им гарантирани. На никой не му пука. Това не е интересна специалност. В нея не може да се краде, защото това са терминално болни, умиращи хора.
Знаете ли, че в САЩ в болница, която има над 50 легла, ако няма екип за палиативни грижи, тя не получава акредитационна оценка от тяхната комисия за акредитация. В България няма такова нещо, въпреки законите, които ни гарантират достъп до здравни грижи.

Фармацевтичните фирми често водят на свои разноски 

председателите на всички пациентски организации, които после започват да искат пари за скъпоструващи лекарства, а същевременно няма средства за морфин. Не казвам, че тези лекарства за десетки хиляди лева не бива да бъдат достъпни, но първо трябва да се решат всички проблеми на хората и чак тогава да започнем да говорим за медикаментите на тези 15-20 човека.

Най-голямото предизвикателство пред лекарското съсловие днес е, че работим в България при тази абсурдна система на здравеопазване, която са ни наложили. Не може да се справим с нея. Тя е направена така, че облагодетелства определени хора и всички останали просто са принудени да вегетират покрай тях. В здравеопазването днес липсва хуманизъм и състрадание. На болния се гледа като на касичка пари и нищо друго, нищо по-различно.
Именно финансите са и причината да няма образование в България, защото учителите, преподавателите не смеят да пишат двойки. Ако ученикът, студентът получи слаб, той ще отпадне от училище или университета, а така заплатата на преподавателя ще намалее. Парите следват студените, по същия начин, по който следват и пациентите. Моята заплата зависи от това колко болни ще приема този месец. Докато пациентът е източник на моята заплата, то нали разбирате какво се случва. Системата е направена идиотски. Не може в една 7-милионна България да има десет пъти повече болници от 7-милионна Ирландия. Трябва да се вземат радикални мерки, защото се пилеят пари

А те като цяло не са достатъчни, защото основната част потъват в разходи за лекарства, а не отива за режийни, за заплати на персонала. Всичко трябва да се оптимизира. Преди имаше десетки училища по села, в които децата от 1 до 4 клас учеха в едно. Какво направихме – вкарахме автобусчета, които да ги карат до по-големия град и сега децата учат в нормални училища. Същото трябва да се случи и със здравеопазването. Ще дам пример с Враца. В момента окръжната болница в града е проблемна. Тя е пред фалит, дори фалирала. И то, защото се направи така, че да бъде източена. Сключиха се няколко публично-частни партньорства, а след това въведоха лимитите. Сега болницата дори няма пари, а е длъжна да се изплати към фирмите от тези публично-частни партньорства. Лимитите се появиха през 2014 г., а договорите са от 2011 г. И така ако лечебното заведение трябва да преведе 1 млн. лева, то ще го направи. Нищо, че лимитът е 800 000 лева.

Резултатът – болницата излиза на минус 200 000 лева

Всичко е направено не по грешка, а с цел, дълбок замисъл от нашите законотворци.

За съжаление отношението ми към някои общински болници не е добро. И ще дам пример. Не можеш да вземеш човек с инфаркт от Козлодуй и да го закараш във Враца, за да го спасиш. В същото време лечебното заведение от Козлодуй ще е отворено, за да приеме една бабичка с кръвно налягане. Ако пациентът с инфаркт може да се закара във Враца, защо и бабата да не се качи на линейката и също да дойде? Говоря образно. В България за нула време се стига от една точка до друга. Така имаме болници в Козлодуй, в Бяла, в Кнежа, в Мездра, във Враца, в Монтана. Това са десетки лечебни заведения на разстояние едва 30-40 километра една от друга. Да не говорим, че има 15 операционни с реанимации. Прав беше бившият министър на здравеопазването д-р Петър Москов като казваше, че ако ти е нужен малък хладилник, не си купуваш фризер.
На лекция на специалисти от Университета „Корнел” ни разказваха как се прави анестезия за разбиване на камъни в бъбреците през нощта. И когато зададохме въпроса какви са тези планови операции в 2 часа посред нощ, те ни казаха, че не могат да си позволят да не натоварят операционната 22 часа в денонощието.

Дадоха пример, че три конкуриращи се болници в Ню Йорк са направили консорциум и са закупили общ апарат, който останал 10 дни в едната болница, 10 дни в другата, 10 дни в третата.
А при нас какво има? Има операционна с реанимация в онкологията във Враца, има операционна с реанимация в окръжна болница, има операционна с реанимация във „Вива медика”, операционна с реанимация в Първа частна МБАЛ – Враца, в очната болница, в Мездра, 3 в Монтана. И всичко това на разстояние едва 30 км. От тези операционни нито една не е натоварена. Трябва да се реже, но на никой не му се прави това нещо, защото ако започнат трябва да е от София, Пловдив, Варна.

Автор: Мая Ковачева http://m.clinica.bg