Днес отбелязваме 1150 години от Успението на Св. Константин-Кирил Философ.

На 30 декември 1980 г. с апостолическото послание Egregiae Virtutis папа Йоан Павел II обявява Константин-Кирил Философ и брат му Методий за съпокровители на Европа.

Православните християни почитат Константин-Кирил и като един от Светите Седмочисленици.

На 42-годишна възраст в Рим умира един от малкото мислители в средновековния православен свят, получил почетната титла “Философ”- бъдещият Св. Кирил СЛАВЯНОБЪЛГАРСКИ.

Смъртта на такива ярки подвижници за вярата, настъпила не по мъченически, а по естествен път, се нарича “Успение”. Това също е вид почит към една личност – религиозна почит.

Константин, приел монашество под името Кирил, 50 дни преди своето Успение. Получил преживе цялата светска почит от тогавашния свят, половината от който обиколил с мисии, някои от които с брат си Методий и техните сътрудници и ученици.

След своето Успение получил безсмъртие, вечна почит и слава като един от небесните покровители на Европа.

Учените кирилометодиевисти още спорят за произхода на двамата братя.

Те обаче извършват епохално дело – не само създават писменост за славянския етнос, но го катехизират, превеждайки Свещеното писание на четвърти, непозволен от тогавашната Църковна практика език. Превеждат и “Номоканон” – тогавашната византийска “конституция”, друга важна книга – тогавашния “Наказателен кодекс” и най-важната – “Еклоги” ( Законът за земята).

За първи път, вследствие на няколкогодишни дипломатически усилия, е благословена от Римския понтифекс четвърта писменост, чрез която народите се приобщават на роден език към светлината на християнството.

През четвърти век готският епископ Улфила, философ и християнски проповедник, чиято резиденция е била в Никополис ад Иструм (до днешното с Никюп, Великотърновско), превежда Библията на готски и просвещава така много племена.

Този акт обаче не е приет едностранно от Константинополската църква и готската писменост се изгубва.

През 2003-2004 г. е установено и даказано, че писмоведското дело на Улфила и като наука и модел за създаване на азбука, и като една от конкретните първооснови е използвано и от Светите братя Кирил и Методий, и най-вече от техните ученици в Мизия през ІХ-Х в. при сътворяването, всъщност развиването на кирилската писменост (Милев, 2003, 2004).

Предполага се, че тогава в тази широка просветителска и мисионерска програма са участвали и немалко готи – книжовници, които са основно християнско население в Първото българско царство (Цухлев, 1911, Друмева, 2003).

Константин – Кирил е завършил най-престижната за времето си Академия – Магнаурската школа, като след това става библиотекар и преподавател в нея. Владеел е отлично старогръцки и койне (византийският вариант на гръцкия език), славянските наречия, латински и еврейски; ползвал е хазарски, готски, сирийски, арабски – почти всички езици на тогавашния свят.

На 14 февруари 869 г. се представя в Бога в Рим. Опят е от папа Адриан Втори и погребан в базиликата “Сан Клементе” .

След този пробив в средновековните догми примерът за Библия на роден език е подет от някои народи. Най-значимите, които сочат за опора прецедента със славянобългарския превод, са на английския мислител Джон Уиклиф през 14 век и на чешкия духовник, философ и борец за национална църква Ян Хус.

Първият е посрещнат с отрицание от Ватикана и е на ръба на отлъчването на църквата, което плаши дори самото английско общество и Кентърбърийския епископ, духовен глава на кралството.

Вторият завършва с Констанския събор през 1418-19 ,който осъжда Ян Хус като еретик и официално оповестява неприемането на тезата на Уиклиф за Библия на роден език.

Европейските народи още повече от 3 века са сковани в схоластическите догми за “трите свещени езика” , на които да се слави Бога, да се чете и просвещава, ползвайки всяко знание.

“Език свещен“ ( “ на моите деди”) обаче е старобългарският, който е съставен и редактиран от светци, пазен и бранен от светци и даден благодатно на други народи от светци.

Всяка неумела стратегия за превод и употреба на цялата църковна книжовност на съвременен български език, защото старобългарският е “неразбираем в храма” , са трудни и рисковани за приложение.

Не е никак удачно земни, обикновени хора, макар и ярки специалисти в лингвистиката, да се докосват до делото на светци и да го ревизират.

Златоустовата литургия отдавна е преведена и се извършва частично или цялостно на български език по желание на духовника, който я отслужва.

Другите опити могат да свалят благословения от Бога език и писменост до една мъртва писменост, като много други ,които историята, за съжаление, познава. А трябва ли да се стигне дотам?

Наташа Войкина