На 28 юли или 10 август, по нов стил 1913г. е подписан Букурещкият мирен договор между Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, от една страна и България, от друга. Той е един от двата договора (наред с Цариградския), които слагат край на Втората балканска война, т.е. Междусъюзническата.
Причина за избухването на войната е спорът между членовете на Балканския съюз за разпределяне на земите, отнети от Османската империя по време на Първата балканска война. Бойните действия избухват в Македония.
Но под натиска на румънските войски, достигнали околностите на София, България е принудена да отстъпи Южна Добруджа на Румъния и да се откаже от претенциите си за Македония.
Съгласно договора България отстъпва на Румъния областта на север и изток от линията Тутракан—Екрене, включително двете селища (чл. II). София признава за сръбски териториите на запад от вододела на Вардар и Струма заедно с горното поречие на Струмешница (чл. III). Българо-гръцката граница е прокарана по билото на Беласица на изток до устието на Места (чл. V). Така в пределите на Гърция влизат редица градове и области, завзети от българите през войната с Османската империя – Кукуш, Сяр, Драма и Кавала.
В срок от две години (до 1915) България трябвало да срине всички укрепления по новата граница с Румъния и се ангажира да не строи нови около Русе, Шумен и в 20-километров периметър от Балчик.
С чл. VI на договора българското правителство се задължава да сведе в кратък срок армията си до мирновремения й състав. Демобилизацията трябва да бъде извършена ден след като армейските щабове на страните по договора си разменят официални съобщения за подписването му.
По думи на Едуард Грей (британски външен министър през 1905 – 1916) „всеки мир на Балканите бе невъзможен, докато Букурещкият договор съществуваше“.
