Честит национален празник. Вероятно би било най-разумно да спра дотук, защото съм наясно със схващането, че този празник трябва да се празнува със сърце и да се приема като даденост, а не да се помрачава със стария либерален въпрос: Подходяща дата ли е 3 март? Празникът обаче не пада от небето, не е някакво природно явление, а резултат от собствения ни избор, който е показателен за националната ни идентичност днес – какво влагаме в нея и как се самопреживяваме.

la toscana vratsa

Ако бяхме избрали една от тези дати

Избраната дата маркира едно събитие от многовековната ни история и изтъква особената му важност, а то от своя страна – вече извън историческата си конкретност – дава предимство на определени ценности и нагласи за сметка на други, които нямат същото значение за формирането ни като общност. Така например ако за национален празник беше избран 22 септември – Денят на независимостта, водеща ценност щеше да е отстояването на националния интерес спрямо външни намеси и влияния. Ако беше избран 6 септември – Денят на съединението, такава ценност щеше да е единството на нацията, включително и извън териториалните ѝ граници (нека си припомним само българското знаменце, развято от холивудския актьор от български произход Димитър Маринов при връчването на Оскарите). Ако беше избран 16 април – приемането на Търновската конституция, акцентът щеше да е върху стремежа към демокрация, присъщ на умните глави в новоосвободена България. Ако беше избран 24 май – Денят на славянската писменост, най-важна щеше да е културната роля на нацията. Ако беше избран 6 май – Денят на българската армия, каквито предложения също се чуха, в ценностния фокус на празника щеше да попадне войнската слава на България. И така нататък, та чак до основаването на държавата, да речем на 9 август 681 година (или която и да е друга условно приета дата), така че празникът да изтъква респектиращата традиция на българската държавност.

Внушенията на 3 март

Смея да твърдя, че почти всяка от тези ориентации, символично заявени от съответните дати, щеше да е по-представителна за националната ни идентичност от внушенията на 3 март – датата, на която през 1878 година в Сан Стефано е подписан мирен договор между Руската и Османската империя (в отсъствието на български представители). Какво казва за нас като общност тази дата, обявена през 1991 за национален празник на България? На първо място тя генерира трагическа солидарност на нацията, като отпраща към петвековното турско владичество, което тогава най-после свършва, но трябва отново и отново да се изстрадва, за да продължаваме да бъдем заедно в нещастието. И същевременно да пренасяме през времето омразата към поробителя и да я превръщаме в архетипно отношение към турците, не само в съседната държава, но и в съседния двор.

Самото школско клише „турско робство” показа завидна устойчивост и по парадоксален начин стана част от днешния патриотизъм, според който колкото повече настояваме, че до 19 век сме били роби, толкова повече през 21 век можем да се наречем патриоти. Тук обаче задължително трябва да вметна, че денят 3 март, ознаменувал края на едно чуждо владичество, определено е по-светла дата от предишния ни национален празник 9 септември, който ознаменуваше началото на друго чуждо владичество.

Мечтата за Санстефанска България

Да, 3 март е празник на освобождението, на свободата. Но свобода, извоювана от друг. И в този смисъл нашият национален празник е празник на благодарността към чужда нация – той въвежда руснаците в „генетичния код” на националната ни идентичност. На 3 март българинът по подразбиране трябва да им е благодарен, че са го освободили, а не, да речем, да се гордее, че им е дал писменост, каквито претенции можеха да се възбудят, ако националният ни празник беше на 24 май.

Нещо повече дори: 3 март, датата на подписването на Санстефанския договор, е заявка не само за благодарността ни към руснаците, но и за обидата ни от Великите сили, които не са позволили да се осъществи мечтата ни за Санстефанска България – за разлика от Русия, която е нашият исторически благодетел. Именно така историята трябва да присъства в колективното ни въображение, нищо че в нея всъщност няма добри и лоши, а само по-силни и по-слаби, които са решавали съдбата ни според собствените си интереси.

Самата Санстефанска България, която фактически празнуваме на 3 март, превръща националния ни празник в жалба по една химера. Кара ни да преживяваме националната си значимост като несправедливо отнета от Запада и непостижима без помощ от Изток. Подобни внушения можеха да се прекъснат, ако за национален празник бяхме избрали например Деня на независимостта.

Как 3 март портретира българина

Казано другояче: З март „портретира” българина като човек нещастен, комплексиран, готов на преклонение, отдаден на носталгични копнежи и лишен от доверие в себе си. Родината не му носи радост и гордост, а само дълг да не се спасява поединично. Но това не бива да се споменава, защото веднага ще предизвика колективен гняв. Както се случи със Самуел Финци, позволил си да каже: „Не разбирам много изискването да бъда горд с родината си. Мога да се гордея с работата си, с живота си, но не и с родината си”.

В този смисъл: ако всеки поотделно може да се гордее с работата и живота си, всички заедно можехме да се гордеем с родината си.

Източник: “Дойче Веле”