На 19 февруари се навършват 148 години от обесването на Апостола на свободата – Васил Левски.

В историческите извори Васил Левски се среща под различни имена и прозвища, революционни псевдоними, с които подписва писмата си, фалшиви имена за тескерета и документи, които е ползвал. След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на 19 век, в широка употреба влиза Апостола на свободата или само Апостола, за което особена заслуга има Иван Вазов.

Дяконът, Игнатий, Джингиби, Васил Лъвский, Васил Дякон, Дякончето, Дякон Игнатий… Няма човек, който да не затаява дъх, когато чуе името на Апостола. 

„Той е от Карлово. Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единият му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри.“

Роден е на 18 юли 1837 г. в Карлово, в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Той е български национален герой. Организира Вътрешната революционна организация (ВРО) и Българския революционен централен комитет (БРЦК). Един от най-дейните българи в борбата за освобождение на България от турско робство. Неговата мечта е била чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от своята народност и вероизповедание.

„Каквото съм правил, в полза на народу е!“

След смъртта на баща им, юношата Васил и двамата му братя поемат грижите за семейството. Няколко години по-късно е поверен на вуйчо си Василий, който е монах в Хилендарския манастир в Карлово. Васил също приема монашески сан през 1858 г. в Сопотския манастир и се назовава с църковното име Игнатий. На следващата година е ръкоположен за йеродякон.

Църковните дела не са били достатъчни на будния младеж и през 1862 г. той заминава за Сърбия, за да се включи в Първата българска легия на Раковски. Навръх Великден през 1864 г. в Сопот, дякон Игнатий сам отрязва дългите си монашески коси и поема по пътя на революционната дейност. Русите къдрици на Апостола и днес се пазят в параклис до родния му дом в Карлово. Предусещайки гибелта си, Левски заръчва на майка си да погребе косите му, ако загине някъде далеч.

Животът на Апостола е бурен и изпълнен с опасности.

През лятото на 1872 г. Левски напуска Букурещ и се отдава на апостолската си дейност. През септември същата година Дяконът получава нареждане от революционния комитет за вдигане на въстание, но се противопоставя и решава да прибере бунтовническите архиви от Ловеч и оттам да се прехвърли отново в Румъния. Организираният обир на пощата в Арабаконак, с което Левски не е съгласен, се проваля, но тогава турската полиция вече е по петите на славния революционер.

На 27 декември 1872 г. Апостола на свободата е заловен при Къкринското ханче (до Ловеч) и отведен в Търново.

Предателството му най-вероятно не е дело на един конкретен човек, макар най-често да се споменава името на поп Кръстьо, който е един от верните му съратници и съучредител на комитета в Ловеч.

Васил Левски е откаран в София, за да бъде съден. Смелият българин се защитава самоотвержено, като поема върху себе си всички обвинения. В речта си неколкократно заявява, че през годините е търсил законни пътища за промяна на живота на българите и се разграничава от всякакви криминални действия. Въпреки това, Апостола е осъден не от съд, а от комисия, в която участват множество българи, евреи и мюсюлмани.

На 18 февруари 1873 г. Васил Левски е обесен в центъра на София, близо до днешния паметник, издигнат в негова чест през 1895 г. Гробът на един от най-великите българи и до днес е неизвестен.

Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на апостола:

„Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към „Света София“, за да не видят турците, че плача, и си тръгнах.“

Има различни версии за това къде и от кого е погребан Дяконът на свободна България. Според някои мястото е в църквата „Света Петка Самарджийска” в центъра на София, но според други Левски е погребан в църквата „Свети Николай Мирликийски”. Все още не е установено с точност заупокойното място на Апостола.

Едно обаче е сигурно. Името на Васил Левски ще остане завинаги като символ на безсмъртие и пример за родолюбие в сърцата на българския народ.

О, бесило славно! Теб те освети

смъртта на героите. Свещено си ти.

Ти белег си страшен и знак за свобода..