Културен паметник от XII век не може да бъде реставриран заради технически детайл.

Заради 10 сантиметра разлика във височината на входа й, църквата “Св.Николай” в мизийското село Софрониево не може да влезе в ремонт. При оценка на проекта за реставрация на културния паметник от XII- XIV век, се е оказало, че входните порти са високи 1,90 м., само с 10 см. по-малко от изискванията за пожарна безопасност. Предложението, изготвено от фирма “ Евроконсулт” е върнато за преработка.

Добрата новина за администрацията е, че всичко друго е описано като по конец и трябва да се намери разрешение единствено на този проблем.

Проектът за реставрация на църквата “Св.Николай” е по идея на Врачанска митрополия,

по програма “Развитие на селските райони”, мярка 7 с финансиране до 200 хиляди евро. Той стартира с Решение на Общински съвет Мизия N 44 /23.02.2018 г. и изработването му отне девет месеца.В средата на декември м.г. вестта за отказа на Министерството на земеделието е съобщена неофициално от енорийския свещеник отец Дилян Тенджерски на кметската администрация – Мизия и на кмета на Софрониево – Демира Димитрова.

Общинският съветник от селото – Галя Ангелова научи вестта от репортер на нашата медия и заяви,че в първите за годината заседания на местния парламент петимата местни сенатори от Софрониево ще отправят искане до кмета на Община Мизия д-р Виолин Крушовенски да направи писмено запитване до съответните институции за информация по въпроса.

Врачанска митрополия също е уведомена и ни свърза с “Евроконсулт” – София за повече подробности.

Емил Милов от фирмата, изработила проекта, потвърди новината и изрази надежда, че отнасянето на проблема към Главна Дирекция “ Пожарна безопасност” – София ще разреши странния казус,но последващо развитие се очаква да има с отварянето на мярката през месец март, т.г. ”Екипът ни работи с много ентусиазъм и жар, безвъзмездно при това, и каквото зависи от нас като професионалисти, ще бъде сторено.”

Храмът “ Св. Николай “ е културен паметник от национално значение от миналия век.

Решението е публикувано в “Държавен вестник”, бр.91 от 1979 г. Преди близо десетилетие обаче е изваден от списъка на Националния институт за паметниците на културата, но в новия градоустройствен план на Община Мизия фигурира като културна забележителност от местно значение, едновременно общинска и епархийска собственост.

“Богородица Ширшая небес”

Църквата е уникална с това, че е единствената запазена еднокорабна сграда в Дунавската равнина от късносредновековния период. Разрушена е само частично по времето на турското робство. Запазените детайли от богатата гама цветни стенописи, между които “Христос Пантократор” и “Богородица Ширшая небес”, устояли на времето, свидетелстват за голяма рутинност при изписването й от страна на изкусните художници.

Изграждането на храма е започнало по време на Второто българско царство (XII-XIVв)

и има видими данни за два строителни периода. Той представлява еднокорабна, едноапсидна сграда, без притвор. Размери (без апсидата): дължина – 4.50м, ширина – 3.90м. Пред апсидата има зидана олтарна преграда, на южната стена има два прозореца, а входът на западната стена е с размери 1.70х1м. Църквата е градена от грубо дялани камъни (апсида с ломени), споени с бял хоросан. От северната и западната стена на сегашния обем се виждат основи на по-стара сграда – зидове с ширина 0,66м. Вероятно апсидата на сегашната църква принадлежи на по-стара църковна сграда и по-късно е била използвана в оформянето на сегашния обем. Подът, който днес е доста разкопан от иманяри, е настлан с тухли. Цялата вътрешност на храма е била изписана. Живописта е изпълнена в синьо, зелено, кафяво и бяло.

Според изкуствоведческите проучвания, стенописите принадлежат към XVIII-XIX век.

Храмът е имал красив дърворезбен иконостас с ценни икони, малка част от които са запазени до днес, но повечето са били откраднати. На западната страна на църквата и в двора около нея са направени сондажи, като стратиграфията показва, че най-долните пластове съдържат материали от погребения от тракийската епоха. Хората от поселището, известно тогава с името Сърбеница, избягали във Влашко след 1711 поради кърджалийските изстъпления,не го забравили и в края на 19 век техните потомци се завърнали и възстановили култовия център и съградили нови домове.

Храмът е бил гробищна църква , заобиколена с гора от каменни кръстове.

Според изследователите те са дялани от 100 до 400 години назад във времето. Много от тях не са датирани, но учените фиксират твърде широкия им период на поява според изработката и украсата им.Няма съмнение и в това, че каменните шедьоври на Софрониево са дело на изкусните майстори от школата на старопланинското село Гинци.

Гинските каменоделци обикаляли цяла Северозападна България, прехвърляли се и оттатък Балкана и населили земите ни със странните си каменни кръстове, изрисувани с релефни слънца, житни класове, култови християнски знаци, геометрични фигури, птици, животни.

Монументалните пластики – оброчни и надгробни кръстове, корита, брусове, днес могат да се открият дори в западните покрайнини – в Пиротско, в Нишко. В тая част на България камъните са издигнати в култ. Много от тях са изнесени зад граница.

Храмът функционира до средата на 30-те години на миналия век,

когато е осветен новият – “Успение на Пресвета Богородица“ и селото се преименува на Софрониево. Вратите се отварят вече само в качеството му на културно-историческа забележителност, стопанисвана до промените през 1989 г. прилежно, но впоследствие станала неведнъж жертва на грабежи и в търсене на съкровища, за които слухове са се появили отдавна и дори съществува карта на вероятното им местонахождение. Така вратите на светинята не могат да се отворят и до днес.

Те са толкова ниски най-вероятно заради периода, в който е строена. И това е причината нейната уникалност и история да се превърнат и в препъникамък за ремонт по проект.

Ето какво разказва историята от онова време, проучена щателно

от изследователите й – някогашният Директор на РИМ Враца д- р Богдан Николов и Вълчо Златанов- старши учител по история в ОУ “ Отец Паисий” – с .Софрониево.

“На границата между двата века VІІІ и ХІХ се появява българинът Стоян Войкин, който с възрожденски плам се заема със задачата да върне избягалите българи по родните им места. С помощта на Оряховския валия – човек на властта, заинтересован да се възстанови охраната на важния път Видин – Плевен, около 1780 година, Стоян отива с писмо от валията на Оряхово до Истанбул.

Отива, за да измоли от Високата порта документ, който да предпази българите от гаврите на турците, преминаващи по този път, а в замяна обещал да намери и разговаря с потомците на избягалите селяни и да направи така, че те да се завърнат по родните си места.

За да се реши на едно такова пътуване до столицата на Османската империя, изглежда, че Стоян Войкин е бил освен смел човек, и обаятелна личност, тъй като мисията му се увенчава с успех. Османлиите можели да минават през Сърбеница и останалите села само транзит, без право да отсядат. С така издаденият му от най-високо място документ, родолюбецът Стоян Войкин отива във Влашко и след много убедителни разговори успява да накара пусналите вече корени там българи да се завърнат в родните си земи.

Обратно преселилите се семейства се установяват в село Сърбеница, около старата църква, която я намират полуразрушена, но скоро я възстановяват. Стоян Войкин става Старейшина на новоизграденото селище, спечелил доверието и уважението на хората.  Той е такъв до трагичната си гибел през 1851.

Старейшината посвещава живота си на добруването на съселяните си. Благодарение на своя личен авторитет и качествата, които притежавал, докато бил жив, землището на Сърбеница било защитено от посегателствата на турците и домогванията на другоселци. Докато бил начело на селото не допуснал заселването на нито един турчин в Сърбеница.

Едно от начинанията, които показват Стоян Старейшината като истински възрожденец, е създаденото по негова инициатива през 1840 година килийно училище в Сърбеница. Когато населението му нараснало, този родолюбив българин, заедно с поп Добри Сандулов-родоначалника на Сандуловия род –в село Софрониево откриват първото училище в селото, което се помещавало в бордея на Камен Милков-зет на Стоян Старейшината.

През лятото на 1851 година /втората половина на месец август/ Стоян Старейшината бил убит от турците, на които дълго време бил трън в очите. Така завършва земния си път този българин, който посвещава целия си съзнателен живот за добруването и просперитета на родното си село.

За това какъв е за селяните от Сърбеница Дядо Стоян Старейшината, говори фактът, че след убийството те му издигат най-големия надгробен кръст, който съществува и до ден днешен в старите гробища на Софрониево.

Минават години и векове, но стореното от дядо Стоян Старейшината ще пребъде в паметта на поколенията софрониевчани, достойни наследници на съзидателите-възрожденци и строители на съвременна България.” / Вълчо Златанов/ Седма регионална краеведска конференция – РБ Враца, 2010”

След като местното читалище поема грижата да поддържа обекта и той е ограден,

Трети март – 2017 г.

от няколко години националният празник Трети март започва от поклонението на всички пред тази местна светиня, в която е отслужена тържествена литургия при освобождението на селото от войските на ген. Леонов и след това шествието продължава до центъра на селото.

През годините много личности са помагали за запазването на храм “Св.Николай“

от разрухата на времето и са се опитвали да намерят средства за неговата реставрация. Един от тях е емигриралият през 70-те години на м.в. инженер Марин Терков, който след Канада се установява във Великобритания. За негов късмет по това време секцията на БИ БИ СИ набирала говорители. “Бях преводач на новините на Буш хаус”, казва емигрантът, озвучавал с гласа си ефира от Лондон до средата на 1981 г. под името Марин Цветков заедно с Георги Марков.

След това заживява в Париж, взема си след 10 ноември съпруга от селото и всяко лято помага с каквото може. “Ако тази църквица и каменните й кръстове бяха във Франция, тук щеше да е засято с райграс като в Пер Лашез.  Французите щяха да направят алеи и да се разхождат по тях с часове”, казва Марин Терков. Доста усилия положил и бившият кмет на селото Александър Иванов, историк, дългогодишен уредник в Регионалния исторически музей – Враца.

Въпреки предупреждението,че храмът не може да се “пипа” без разрешение

на Института за паметниците на културата,той на своя глава решил да потегне стените и покрива му. Изчакал Марин Терков да се върне от Париж и да дари пари за кърпежа на църквицата, после й направили едно самодейно ремонтче. “Опасахме я с метални обръчи, вече не е като преди, но я спасихме. В Долна Кремена също имат такава старина, ама е цъфнала, скоро ще падне”. Със свои средства и труда си не само за ремонта,но и впоследствие помага и заселил се в селото поданик на Британското кралство. Проф. Валерия Фол, чийто баща е родом от селото и още от дете е впечатлена от средновековната уникална култова сграда,също преди години заявява,че ще помогне за нейната реставрация. ”Тази църква ми е на сърцето!” заявява известният учен, посветила живота си на тракийската история и култура от младини.

Александър Иванов и Марин Терков

Дългогодишната мечта на жителите на селото за реставрация на местната емблематична светиня – някогашни, сегашни, живи и отишли си от този свят – е на крачка да се сбъдне.

Малко хора са виждали изработения проект. Отец Дилян Тенджерски, който го е разглеждал и разписвал лист по лист, е впечатлен от красотата, стила и уникалността на замислените детайли. В реставрираната църква се предвижда да се извършват и богослужения. Вероятно чрез антимис или полагане на нови мощи в олтарната й част, защото храмовите имат неизвестна съдба.

В края на миналия век след поредното вандалско разбиване и претърсване за съкровища е направен истински сондаж в олтара.

Свещеникът в присъствие на кмета на селото и органите на реда прави оглед и обяснява какви са щетите, като открива в разхвърляната пръст от сондажа малка, кръгла, златна кутийка, която се оказва най-ценното храмово богатство – мощите на светец-мъченик, които се вграждат при строежа на всеки православен храм.

За няколко дни той изработва от орех красив кръст с геометрична украса и издълбава място за кутийката, която запечатва с църковен восък. Изложените в храма мощи по време на Великденските богослужения през същата година извършват чудеса и изцеления по молитвите на отчето и на миряни с чисто сърце и вяра, между които и спасяване на живота в критичен момент на тежкоболно момиче, което оздравява след дълги молитви. Завършва Астрономия на английски в Софийския университет, от няколко години работи в ЦЕРН и едновременно преподава в престижен швейцарски университет.

Свещеникът, преминал тогава към Св.Синод под омофора на каноничния ( днес Плевенски) митрополит Йгнатий, през 2000 година е в конфликт с опростения от Всеправославния събор (1998 г.) Врачански митрополит Калиник и търси друга епархия, в която да се установи. Мощите са предадени чрез друг свещеник на дядо Калиник, който не само не ги излага за поклонение, но и при запитване от журналисти отговаря, че “това не са мощи” (подобно на отговора на публикации за т.н. Агапиеви одежди “Такива не съществуват!”).

Историята с мощите (според сън на местна благочестива християнка – на св. княз Владимир, зет на цар Самуил) и сведенията за тях също са разказани от Вълчо Златанов на краеведска конференция,публикувани в Сборник на Регионалната библиотека “ Христо Ботев” и чака разбулването на мистерията около тях.

Дали десетте сантиметра или непрозрачността при изработването на проекта,

или неизвестността около изнесените от храма свети мощи и обидата на дядо Стоян Войкин от отвъдното заради игнорирането на общински съветници и жители на селото от проекта препънаха неговата реализация, е трудно да се отговори.

Усилията и стремленията на поколения хора от селото

заслужават поне едно уважение – да се дадат сведения около въпросния църковен проект за реставрация, най-мащабен в региона досега. Неприемливо е Църквата да иска съдействие от местна и държавна власт, а в един момент на тези власти да се отговаря с “Църквата е отделена от държавата!” и да не се дават дори оскъдни сведения, камо ли отчет.

Един от депутатите по време на дебатите около промените в Закона за вероизповеданията заяви: ”Не може държавата да дава милиони на вероизповеданията и да няма насреща си отговорно поведение”.

Красимир Богданов – народен представител от Врачански регион преди две години се беше удивил, че дори на негово писмено запитване Дирекцията по вероизповедания не е отговорила.

Или Илиевски – кмет на с. Крушовица, родно място на лидера на БСП – Корнелия Нинова, в което храмът не функционира след голямото наводнение в Мизия и за който няма пари, на една от сесиите е заявил: ”Църквата е държава в държавата, която се държи странно с властите. Когато от нас се иска съдействие, ние го предоставяме по най-бързия и ефикасен начин. Когато ние искаме някаква прозрачност и уважение,такива не получаваме”. ( За сведение партия ГЕРБ дари от касата си 600 хиляди лева за строежа и благоукрасяването на величествената Ловешка църква “Св.Св Кирил и Методий”.

Храмовете са за хората и определено не са музеи. Без миряни Църква няма и богослужението е невъзможно.

По тези причини се появиха и се появяват в авторитетни медии публикации, съдържащи съмнения за пране на пари чрез вероизповеданията (не само православното) и злоупотреба със средства от хазната и европроекти, които подкопават авторитета им.

Може би, това предизвикващо напрежение поведение на религиозните общности в България и институцията, която ги представлява – Дирекция по вероизповедания, се дължи на насадения страх от десетилетията, през които властта ги е подлагала на рестрикции, но такива отношения няма в другите поместни църкви.

Комуникациите между властите и вероизповеданията у нас често преминават в своебразно “изгубване в превода”, което винаги приключва с обидчивост ( дори някъде отмъстителност) от страна на вторите. Църковни авторитети неведнъж са отбелязвали с огорчение подобна изолация от материална и морална отговорност спрямо власт и миряни, но засега явлението продължава да е разпространено повсеместно.

Хората имат право да бъдат информирани или поне запознати бегло в такива ситуации, защото на техния труд, дарения и грижа е опазено културно-историческото ни наследство и взаимодействието между вероизповедания, власт и общество е най-добрият гарант за продължаването на процеса в бъдеще.

Наташа Войкина