От 16 август тази година новооткрита база на територията на Врачанския затвор приюти  малолетни и непълнолетни нарушители на закона от Поправителния дом в Бойчиновци, тъй като  той премина административно към Врачанския затвор и вече е подразделение към него. Но нека се върнем назад  във времето и с помощта на хора, които някога са живеели там да ви разкажем една друга история за това място, за живота им и как е изглеждало то  около 1984г.
Сегашната  база – домът на младежите, лишени от свобода някога е била дом за служители от врачанския затвор и техните семейства. Там, зад бариета живеела една малка и задружна общност. Макар и жилищата им да не са били модерни, теренът да не е бил интересен обект за обществото както на 16 август, нито пък са се случвали големи събития, които да съберат управници и граждани от страната, хората там са живели щастливо и пазят най-милите си спомени именно от живота си на това място. Поправителният дом за непълнолетни престъпници-Враца някога се наричал “Затвора-блокови жилища”. Сегашната база в миналото, изглеждала малко по-различно –  5 блока, един стол за хранене, лафка,  две игрища, поляна, чешмички, градини с цветя, пейки, масички и люлки. Имало дори овощна градина и конюшна. Там са израстнали няколко поколения, всяко със своите спомени – и все хубави. В разказите на хора, живели край затвора се повтаря едно твърдение: “Хубаво си беше! Спокойно, весело и задружно.”. Една малка общност от десетки семейства, различни поколения са обитавали жилищните сгради там, макар и в различно време, тъй като някои си тръгвали и идвали други. Но предишните и настоящите обитатели се познавали, все пак били колеги и служители във врачанския затвор. Тези, които напускали често идвали на гости.

“Много задружно живеехме там. И спокойно. Нали знаете как е в блоковете в града. Никой с никой не говори. Намусени комшии и едва се поздравяват. Някои дори не си познават съседите нищо, че живеят от години в един блок. Там не беше така. Сутрин си пиехме кафето на терасата на жилищния блок, вечер се събирахме и всеки разкаже нещо. Много весело беше. Децата ни тичаха и играеха по поляната. Беше много спокойно.”, разказват пред екипа на “Зов нюз” хора, живели в блоковите жилища на затвора. “Когато стана голямото земетресение във Вранча беше много страшно. През нощта всички излязохме от домовете си. По едно време възрастните седнаха около масата на поляната, където се бяхме събрали и всеки изнесе от тях кой каквото има за ядене и пиене, а децата започнахме да тичаме и да си играем.”, разказват с умиление те.

“Когато някой комшия имаше рожден ден, всички се събирахме и беше много весело. Сбирките ги правехме на горната или долната тераса. Така им казвахме ние, защото двата блока, които бяха един под друг имаха дълги тераси. Ту ходехме на горната, ту се събирахме на долната. Рядко се делехме – едните там, другите тук. Рядко сме се и карали и то караница е силно казано. Някой се разсърди за 2 дена, па му мине. Живеехме задружно. Ако някой от горната тераса е бил нощна смяна в затвора, се събирахме на долната, за да не вдигаме шум. Често ни правеха забележка заради шума. Ние бяхме деца. Тичаме по поляната, викаме, скачаме блъскаме с топка, докато от някой прозорец не се покажат да ни кажат да пазим тишина, че еди-кой си е бил нощна смяна. После вече се сещахме и сами като разберем кой е работил през нощта отиваме да играем по далече.”, разказват изживелите своето детство там.
“На училище ходехме с автобус – 5-цата. Понякога  ако някой  от родителите е свободен ни караше всички към града. Едните бяхме първа смяна, а другите – втора. Всички заедно тръгвахме за автобуса. На спирката беше много весело. Колко пъти се е случвало да седнем вътре в нея на пейката и докато седим, той ни отмине или зимата се е случвало даже да не спира, защото е пълен. Тогава или някой от родителите ни караше или чакахме следващия автобус. Като се приберем от училище на обяд хапваме и сядаме да учим отпред на терасата под сянката. По големите ни помагаха да си пишем домашните. Някой комшия разбира от математика и помага на всички. Ако знаете колко пъти  сложна задача  е ставала обща тема за всички там и се започваше едно обсъждане. Друг пък разбира от география и помага на останалите. След уроците започваха игрите – гоненица, карахме колела, играехме на  криеница и седяхме до късно, защото там беше спокойно и все бяхме пред очите на възрастните. Ритахме на игрището или гледахме как понякога се събират големите и други служители от затвора да поритат топка.” , споделят още те.

генерал агрохимикали

“Бяхме като роднини. Един сготвил нещо и кани всички деца да опитат. Друг хванал риба и рядко някой помага в чистенето, но в хапването се събирахме повече комшии. Това винаги е било повод за майтапи. Две семейства тръгнат на разходка в балкана и поведат и останалите деца. Някои коси тревата, друг сади дръвчета, градините всички си ги поддържаха и когато топката паднеше в цветята ставаше “весело”. Още “по-весело” ставаше, когато топката отидеше в прането на просторите. И особено ако е на някоя от по-лютите комшии…Имаме много хубави спомени от живота си там. Не сме седяли на компютри или пред телевизорите. Все на поляната, все по-дърветата, все на игрището, все на терасите, изпонасядали по трупчетата. Ако някой вземеше филм от видеотеката се събирахме всички деца в тях да го гледаме. Не всеки имаше видео, тогава. Но все заедно правехме всичко. И сега, когато се срещнем винаги си припомняме за някоя случка от онова време, от онова място.”

От разказите им, емоцията и усмивките, с които ни ги споделиха усетихме, че наистина там децата и семействата на служители от затвора са живели спокойно, задружно и шастливо. Сега там също живеят деца и дано въпреки обстоятелствата да успеят да си създадат свои красиви спомени за прекараното време на това място.