Три десетилетия след началото на прехода, следите от някогашния индустриален разцвет на Враца все още личат – в изоставени цехове, в демографски срив и в спомена на едно поколение, работило десетилетия в заводите в града.
Индустриалният център Враца
Днес малцина, минаващи покрай Враца по пътя за Видин, се сещат, че градът някога е бил център на тежката химическа промишленост. Но до края на 80-те години на миналия век Враца е един от индустриалните стълбове на Северозападна България — град, чиято съдба е тясно преплетена със съдбата на няколко големи държавни предприятия.
След 1944 г. новата власт залага именно тук на текстилна преработка, винарство, циментова промишленост и преди всичко на гигантски химически комбинат за азотни торове. Успоредно с фабриките никнат и училища – техникуми, създадени с единствената цел да подготвят кадри за новите заводи. За едно поколение врачани пътят от ученическата скамейка до цеха е бил разписан предварително.
„Химко“ – гордостта, която се превърна в развалина
Никое друго предприятие не носи толкова тежест в историята на Враца, колкото химическият комбинат „Химко“. Открит лично от Тодор Живков през 1968 година, заводът за амоняк и карбамид скоро се превръща в най-големия производител на азотни торове на Балканите. По данни от онова време комбинатът реализира около 3% от световното производство на карбамид, а марката „Химко“ става разпознаваема далеч извън пределите на България – почти цялата продукция е била предназначена за износ.
Мащабът на предприятието личи и от числата: около 3000 души работят в комбината, а заплатите там са били най-високите в целия регион. За да осигури кадри, градът отваря специален химически техникум – цяло поколение врачани минава през неговите класни стаи с ясната перспектива да влезе в цеховете на „Химко“.
Историята след 1989 година обаче е далеч по-мрачна.
Приватизацията на комбината започва през 1996 г., когато правителството на Жан Виденов раздържавява 25% от акциите му срещу инвестиционни бонове – част от първата вълна на масовата приватизация. Най-големи дялове тогава придобиват приватизационните фондове „Доверие“, „Златен лев“ и „Акционер фаворит“. Три години по-късно, през 1999 г., държавата се разделя и с останалите 60% чрез касова приватизация.
Дългогодишният директор на завода инж. Кирил Петков, автор на книга за историята на предприятието, определя случилото се ясно: за него „Химко“ е „болка и срам за прехода“. Производството спира окончателно в средата на 2002 година — спекулира се дали причината е поскъпнал природен газ и изгубени пазари, или неефективно управление на предприятието по време на приватизацията.
Оттам нататък съдбата на комбината следва позната за България траектория: години наред оборудването се разглобява и продава за скрап, докато през 2016 г. остатъците от някогашния гигант са продадени за 11,7 милиона лева на дружество, свързано с бизнес с преработка на метални отпадъци. Символичен финал идва с разрушаването на характерната окислителна кула на завода – доскоро видима от километри разстояние около Враца.
„Химко“ не е изолиран случай. Комбинатът фигурира сред националния списък на закритите индустриални гиганти на прехода – редом с металургичния комбинат „Кремиковци“, нефтохимическия завод „Плама“ в Плевен и химическия комбинат „Агробиохим“ в Стара Загора.
Циментовият завод край Бели извор – различен път
Не всяко голямо предприятие във врачанския край споделя съдбата на „Химко“. Циментовият завод край село Бели извор, пуснат в експлоатация още през 1960 г. с две технологични линии за производство на клинкер, разширява производството си стабилно през следващите три десетилетия — включително с нова, седма линия, пусната точно през 1990 година, в навечерието на прехода.
За разлика от много други предприятия, тук приватизацията минава по различен, по-стабилен модел. През 1997 г. швейцарската компания Holcim навлиза на българския пазар именно чрез изкупуването на завода – стратегически чуждестранен инвеститор, а не поредица от неясни ваучерни сделки. Заводът продължава да работи години и до ден днешен.
Текстил, мляко и пътища – по-тихите жертви на прехода
Индустриалната карта на Враца включва и по-малко публично известни, но не по-малко показателни примери.
Градът има дълбоки корени в текстилната промишленост — още от началото на XX век тук процъфтяват частни фабрики за копринени тъкани, наследени от врачанската традиция в бубарството. След национализацията през 1944 г. тези частни производства влизат в държавни текстилни комбинати. Подобно на десетки други текстилни центрове в страната, те не издържат на прехода – загубени пазари от бившия Съвет за икономическа взаимопомощ, остаряло оборудване и липса на капитал ги тласкат към постепенен упадък през 90-те и началото на 2000-те.
Държавното мандрено предприятие „Млечна промишленост – Враца“ АД е друг пример за типичното наследство на социалистическото планово стопанство – част от изградената още в края на 50-те години национална мрежа за изкупуване и преработка на мляко. Подобно на аналогични предприятия в цялата страна, то попада в официалните списъци на Агенцията за приватизация за продажба чрез публични търгове, преминавайки през същия път на разпадане и консолидация, който в крайна сметка съсипва по-голямата част от българската млекопреработвателна индустрия от онова време.
Строителното дружество „Пътстройинженеринг“ АД – Враца, изградено за нуждите на плановата пътна инфраструктура, също се озовава в списъците за приватизация — още едно от стотиците държавни предприятия, чиято по-нататъшна съдба се решава в хаоса на прехода.
Цената на прехода
Историята на индустриална Враца е в миниатюра историята на българския преход като цяло. Тя показва два коренно различни модела на приватизация — единият, минал през стратегически чуждестранен инвеститор и довел до дългогодишно оцеляване и оздравяване на производството (циментовият завод); другият, преминал през ваучерни схеми, неясни собственици и поредица от продажби, завършил с пълно унищожение на някога процъфтяващо предприятие („Химко“).
Зад сухите икономически факти стоят хиляди човешки съдби. Само „Химко“ е осигурявал препитание на около 3000 семейства. Закриването на комбината, заедно с упадъка на текстилните и другите държавни предприятия, оставя дълбока следа в демографията и икономиката на Враца,
Носталгия без розови очила
Лесно е разказ като този да се превърне в носталгична елегия по едно „по-добро“, отминало време – но подобен прочит би бил непочтен спрямо реалността. Индустриалният разцвет на Враца при социализма е бил построен върху модел с дълбоки структурни пороци: централизирано планиране, откъснато от реалното търсене; свръхзависимост от съветски пазари, суровини и субсидирана енергия, която прави цялата система крехка в момента, в който СИВ рухва; липса на конкуренция, която да принуждава предприятията да повишават ефективността или качеството си; и тежко замърсяване на околната среда, за което „Химко“ остава символ и днес. Работните места в комбината са били сигурни, но зад тази сигурност е стояла държава, която не позволява на хората свободно да избират къде, как и за кого да работят, нито разполага с механизъм да пренасочи капитала към по-продуктивни производства, когато старите модели остареят.
Именно провалите на тази система, а не единствено грешките на прехода, са причината комунизмът да рухне икономически още преди 1989 г. Преходът към демокрация и пазарна икономика на свой ред е бил хаотичен и на моменти брутален за градове като Враца, но той отваря и врати, каквито социализмът принципно не е можел да предложи: достъп до чужди капитали и технологии (какъвто е случаят с инвестицията на Holcim в циментовия завод), интеграция в европейски и световни пазари вместо зависимост от един-единствен търговски блок, конкуренция, която насърчава качеството и иновациите, и не на последно място – политическа и икономическа свобода на избор, каквато при социализма просто не е съществувала. Провалът на приватизацията на „Химко“ е поучителна история за това как с реформите може да се злоупотребява, а не аргумент, че алтернативата на пазарната икономика е била по-добра.
Доказателство за това е и настоящето на региона. Днес във Враца и Северозападна България се развиват десетки успешни бизнеси в най-разнообразни сектори – от производство и преработка до услуги и технологии, които изнасят продукцията си и предлагат услугите си в чужбина, инвестират в иновации и модернизация на процесите си, и работят достатъчно ефективно, за да създават нови работни места, вместо да ги съкращават.
Показателно е, че по-голямата част от тях са дело именно на местни предприемачи – хора, родени и израснали в региона, които познават отлично неговите специфики, работна сила и потенциал, и които избират да инвестират и да градят точно тук, вместо другаде.
Това е може би най-силният отговор на носталгията по социализма: доказателство, че отвореният, конкурентен пазар, а не централизираният план, е средата, в която регионът може реално да изгради устойчиво стопанско бъдеще.