През отминалата седмица си отиде Весела Пелова, главен експерт в Държавен архив – Враца и краевед, всецяло предан на мисията да популяризира историческото наследство на врачани като граждани, българи и европейци.
Дълго не можех да си обясня защо съзнанието ми свързва тази ранна и затова толкова нелепа смърт с предстоящата тогава годишнина от присъдите на Първи състав на т.нар. Народен съд. Но вече мога да формулирам ясен отговор: унищожаването от комунистическата власт на значима част от българския политически, стопански и културен елит има определяща роля за деевропеизирането и децивилизоването на страната ни след края на Втората световна война, а в главна цел на професионалните си занимания Весела Пелова бе превърнала съживяването на спомена за тези, чиито взор, интелект и талант никога не са преставали да се съизмерват с най-напредналите и в Европа, и отвъд нея.
Когато преди няколко години се запознахме и се оказа, че сме колеги от Историческия факултет на Софийския университет, искрено съжалих, че животът ни среща толкова късно. Възхитиха ме начетеността, професионализмът и ентусиазмът в заниманията й, безбройните проекти, които искаше да придвижи напред с възрожденска всеотдайност, но най-вече и преди всичко дълбоката й убеденост, че каузата на врачанската градскост не е пердута. Щом призваните да я изтупват от апатия и забрава предано се стараят в попрището си.
Весела страстно, по врачански, благоговееше пред Балкана с велелепието му от страховитост, аромати, багри и звуци. Съжаляваше, че навремето не се е научила да разпознава гласовете на горските птици и в разходките ни към прохода Вратцата, или към Хижата, взаимно обменяхме опитност за разгадаване на птичите песни, а също за билките, за имената на цветята в ученическите ни букети при наблюденията в час по биология някога. Сетне стигахме до прочутите теферичи по не по-малко знаменитите врачански лозя, упорито предпочитани от местните хора за разтуха и почивка пред всеки курорт… Регионален патриотизъм, но не провинциализъм. Впрочем, именно Весела успява да открие документално обяснение за известния израз „Враца, дето гарга не каца“: според наредба на Държавната подвижна земеделска катедра във Враца от 1926 година местните агрономи и всички общини от окръга трябва да предприемат повсеместна борба за унищожаване на гаргите, свраките и гарваните, като включат в акцията всички лица от мъжки пол на възраст от 12 до 45 години…
Повече от две десетилетия Весела Пелова е неизменен партньор в краеведските начинания на библиотеки, читалища, музеи, училища и медии във Врачанския край и Северозападния регион. Сладкодумството й, подсилено от експертна компетентност, е запазена марка, на която бяха свикнали да се наслаждават, но и да се облягат всички. А тя също не изпускаше възможност да се информира постоянно. И сега е пред очите ми в момента, когато я заведох при родната къща на баба ми, за да й покажа къде със сигурност е минавала несъществуващата днес улица „Шипка“. Беше радостна, че уточнението ще подкрепи поредно изследване и ми благодари многократно, развълнувано. А аз бях благодарна, че съм й полезна. Защото на нейната проучвателска работа дължим избистрянето на същностни нюанси от врачанската градска атмосфера. Както и подсилване на образа на магнетичната „Мара Врачанка“. Подготвяйки доклада си за поредна регионална конференция например, в който представяше цветните градини в къщите на врачанки, тя превърна голия вътрешен двор от сградата на Врачанския архив в съответстваща възстановка. И неуморно канеше всеки гост, за да му я представи.
Един от последните й проекти, в партньорство с галерия-музей „Дечко Узунов“, е посветен на Люба Йоцова – врачанката, която с чара и интелигентността си, за първи път и достойно, представя България в конкурса за красавици в Париж през 1929 година. Бе горда, че в журито, номинирало госпожицата, участва друг световноизвестен врачанин – скулпторът Андрей Николов, заедно с естети като Констанца Кирова, Борис Митов, Райко Алексиев и проф. Асен Златаров. И припомняше, че фамилията Йоцови успешно се вписва в средите на стопанския, политическия и културен елит на нацията след Освобождението, та очарованието на Люба не изниква от нищото.
Родолюбиво пристрастни, преценките на Весела Пелова никога не стават досадно захаросани. Доказателство за това е многогодишната поредица „Враца вчера“, която тя подготвя като „първоаприлско изтупване на архивите“ с помощта на в. „Враца днес“ и под мотото: „Светът е оцелял, защото се е смял… На грешното бранил е ценното и пази архивите, за да различава едното от другото!“ Прецизният подбор на материалите, съчетан с изискано чувство за хумор, потапят читателя в дълбините на врачанския манталитет, но без да извиняват грозотата или толерират арогантността. И не се сещам за друг свой съгражданин, който тъй упорито и последователно да е отстоявал правото на града да се предпазва от нашествието на селянията, връхлетяла го най-напред на 9 септември 1944 година, но напираща и днес под различни форми.
Весела Пелова обичаше да разказва за кратката учителска кариера на Елисавета Багряна във Враца по време на Първата световна война. Как не е харесвала местните нрави, но всеотдайно е обучавала учениците си, а те са я обожавали. Защото хем била различна, високообразована, хем прекрасно ги разбирала. Защото била респектиращо елегантна дама, но също непосредствена и сърдечна жена. Крехка, но витална и независима… Каквато всъщност бе самата Весела.
И не е случайно, че си тръгна във времето на първите кокичета – храброто им жизнелюбие ще я съпътства в пътя й Отвъд. А душата й ще срещне тези, в памет на които работи: Мито Орозов… Васил Кънчов… Първан Първанов… Андрей Николов… Димитър Йоцов… Цвятко Бобошевски…Иван Ангелов… Радослав Тричков… Богдан Николов… Почетните граждани на Вечната Враца.
Светъл път Нагоре, Весела!
Красимира Йончева