Модата – това е маниер, норма, правило, поведение, ритъм, начин на обличане, усмихване, говорене. За първи път думата мода се произнася през XIV век. През 1482 г. се появява терминът „нова мода”, за да обозначи промените в облеклото на елитното общество.
През 1549 г. започва да се употребява изразът „да бъдеш в крак с модата”, а първите модни списания се появяват през XV – XVI век. От споменатите години до ден днешен модата е навсякъде, накъдето и да се обърне човек.
В края на XIX век и началото на XX век традиционните бит и култура на врачанското градско население придобиват нов облик. Настъпващите промени засягат не само духовната сфера и образованието, но и материалната култура. Макар бавно и трудно, врачани започват да споделят западния начин на живот във всичките му проявления. Съществена роля за динамичните промени изиграват заминалите за чужбина десетки представители на местната интелигенция и синовете на заможните врачани.
Учили и живели в градовете на Западна Европа, те се връщат във Враца като отлично подготвени лекари, зъболекари, инженери, адвокати и учители. Тръгнали от Враца с потурите, абите, салтамарките и цървулите, сигурно са се почувствали твърде неловко облечени по този начин и затова много бързо се разделят с традиционното си облекло.
Завръщайки се от Европа, те вече са облечени по европейски и увличат след себе си и други млади хора, които започват да им подражават.
Европейският костюм става синоним на напредничавост и е предпочитан от врачанското градско население. Традиционното мъжко облекло е заместено от т.н. алафранга костюм. Неговите съставни части са – прав, широк или тесен панталон с маншети, бяла риза с колосана яка и маншети, жилетка без ръкави, под която подпъхвали колосан нагръдник и закачена на него черна папийонка. Горната мъжка дреха носи името сюртук – тя е вталена, дълга до коленете и от черен плат. За празник и парадни случаи врачани обличали и фракове, но тяхното разпространение не е масово сред определени среди на военни, адвокати и лекари.
Задължителни аксесоари към мъжкия костюм са бастунчето, чадърът, джобният часовник с ланец, донесен от Цариград, табакерата, ръкавиците и не на последно място „кесията и то пълна”, както казват информаторите. През зимата шапката е тип бомбе – борсалино, а през лятото шапката е от слама – гарсонетка. Много модерни били и астраганените калпаци.
Женското облекло в този период от време е много по-разнообразно и силно повлияно от европейската мода.
Врачанки са били лишени от възможността за пряк досег и лични контакти с външния свят. Те навлизат опосредствено в него чрез информацията, която получават от техните близки – бащи, братя, съпрузи. Приобщаването към европейската мода е подпомогнато от снабдяването им с всичко необходимо за това – модни списания, фабрични платове, кройки.
И така в какво се изразява многообразието на това облекло от времето, към което се обръщаме сега? Сред елитния женски свят от Враца се налага модния за времето си кринолин или наричан още малаков – широка пола с прикрепени за подплатата й телени обръчи. Този тип пола не успява да се наложи като модерен сред врачанки поради неудобствата, съпътстващи неговото носене по възрожденските калдъръмени и най-вече кални улици в града.
Като предпочитани дрехи след кринолина се налагат роклите с турнюр – това е една подплънка, която се слага отзад под кръста и придава обем на ханша. Често към роклите се пришивал и шлейф – това е отделно скроено веревно парче плат, закрепено за задната част на полата, за да се влачи.
При движение жените кокетно го повдигали от едната страна, пъхвайки малкото си пръстче в изработеното за целта иличе или го закрепвали със специални игли и щипки. Този вид облекло първо се възприема и предпочита в средите на интелигенцията, а не след дълго и в по-широките обществени кръгове.
Някъде към годините на Балканските войни в модното женско облекло на врачанки навлизат роклите с наметната върху тях туника, направена от лека материя /дантела или тюл/ и често украсена с мъниста. Неделима част от облеклото на врачанки са също така пелерините, извезани със ситни мъниста, фини гайтани или обточени с кожички.
През студените дни дамите предпазват от студ ръцете си с ръкавици с или без пръсти или с маншони. Без шапка врачанката не е излизала – богато орнаментирани с пера или цветя, с или без воалетка, със специални игли за закрепване към косите. Задължителни аксесоари към тоалета на дамите са и едно богато разнообразие от бижута – гривни, гердани, обеци, пръстени, изработени от сребро, кост, цветно стъкло или кехлибар. Да не забравяме и чантичките, ветрилата и чадърчета за слънце – омбрели. Като друг задължителен елемент към женското облекло в тези години се налага и т.нар. боа от тюл или дантела, която се увива около врата на дамата или се завързва на шапките.
По понятни причини врачанката не успява да се приобщи към всичките капризи на европейската мода в женското облекло. Европейският пищен костюм не се задържа за дълго време в нейния гардероб и кринолините и роклите с турнюр бързо отстъпват на други модели.
По-устойчиво е присъствието на широката пола с шлейф и блузката, наричана дрешка, а рокли били обличани за празнични случаи. Блузките са вталени по тялото с много къдри, басти, жаба, дантелки, панделки, пластрони с плисета и други декорации, носещи името „таранжо или таранджучки”.
Врачанката е обичала да носи блузки с кръгла якичка или столче яка, с широк маншет, буфон ръкав от лакътя до рамото. Към тези разкошни блузки дамите обличали плисирани или клоширани поли с тежка подплата, които били донасяни предимно от Гърция и носят името „бомбачки”.
Фустата под полата завършвала в долния край с дантелка, която може и да се показва, а задължително на фустата към коляното се слага друга дантелка, която се нарича „антридьо”. Дължината на полите и роклите е била до под коляното, а не до глезените.
От събраната информация по темата всички платове за официалните дрехи на врачани от нач. на XX век били вносни. Вълнен плат ластикотин е внасян от Англия, крепдешин и креппапиойн, копринени платове, са донасяни от Франция и Сърбия, сукно от Англия и флаконе от Франция. Основните платове за тоалетите на дамите от Враца, донасяни от чужбина, са тафта, атлаз, моаре (копринен плат с отблясъци на вълни), шифон (мек копринен или памучен плат), молине – фин памучен плат.
Много модерни за началото на XX век били гладкото кадифе, муселинът и жоржетът. Заедно с тези платове жените поръчвали да им носят от Цариград така наречените стамболки или цариградски забрадки, от Влашко – шамии, от Виена – бечки шамии, от Ерусалим – божигробски престилки. Освен донасяните от чужбина платове, във Враца започват да се откриват и магазини за модерни платове, наричани дрехарници.
Модерни дрехарници за платове имат Цено Топчийски (1923 г.), Никола Петров (1922 г.) – чужди и български платове, Хр. Коцев, Г. Пирдопски. В магазина на Алекси Начев, освен платове, се продавали и ръчни, и крачни шевни машини марка „Ексела”. При Асен Бонев по прякор „Врача” врачани са намирали различни видове шапки – сукнени, каскети, барети, фуражки и мъжка галантерия – ризи, яки, вратовръзки.
През 1922 г. Асен Бонев открива шапкарски магазин, през 1919 г. Хр. Бояджиев продава само дамски модерни шапки, шапкарницата на Олга Тодорова носи името ”Pen de la mod”, а при дамското ателие на Здравка Велкова се крояли и шиели шапки за дамите. С голяма популярност се ползвал магазин „Румба”, отворен през 1933 г., от който врачанки се снабдявали с модерни блузи, поли и жакети.
На страниците на в-к „Чит. дело” от 1927 г. четем, че през тази година във Враца има 168 модни шивачи, през 1938 г. кроячите на мъжко облекло са 52 майстори и 93 калфи и чираци. На страниците на местния периодичен печат откриваме и реклами на майстори-шивачи: Йордана Лютовска, Юрдан Липненски, Тодор Младенов, Цено Пиронков, Т. Йорданов. Христо Попов, учител и шивач, учил и специализирал в Дрезден, се занимавал с ушиването на военни униформи.
Популярни и нашумели врачански шивачи и шивачки: Тодорка Партова, Тинка Манова от Кемера, Николина Фандъкова, Мария Чехкинята, Й. Генов, Христо Леков, Мито Коцов и др. Още през 1903 г. във Враца добива популярност една книжка „Ръководство за кроене и шиене на женски и детински рокли и горни дрехи”, в която моделите са по методата на г-жа Герр, която е професор и инспектриса в парижките и професионални девически училища. Моделите, дадени в нея са били настолни за врачанските шивачи.
Дамските чорапи са рипсени, копринени, фини и тънки, копринени с ръб отзад, придружени винаги от жартиери. Много модерни са били и чорапите с т.нар. „къбрези”, т.е. с фигурки от памучна прежда. Жените привикват да носят корсети, а белъото им било с много дантелки. Обувките – фини боти и обувки с много копченца или връзки.
Една от информаторките, Надежда Ценова, разказва за своята фамилия, която се е занимавала с търговия на кожи от овце, лисици и белки. Чрез евреи от София са изпращали кожите за обработка в Германия и от върнатите обработени кожи са шиели палта. За това и в гардероба на г-жа Ценова е имало много кожени дълги палта и то най-вече от лисичи кожи. Връхните горни дрехи на дамите се наричат джубета – ¾ къси и силно вталени палта, ушити от кадифе, а по яката, маншетите и полите обточени с кожички.
Модата нахлува с пълна сила не само в облеклото. Жените започват да усвояват и модните прически на европейските дами. В началото на XX век косите на врачанката били направени на кок или на т.нар. смок. Буклите се правели с дървен шиш на суха коса, лимбата – обикновено един кичур, който е завит на челото или пък друг, който пък е зад ухото и се нарича „белидъвче”.
С дългата коса и тежките плитки, характерни за момите от село, дамите от Враца бързо се разделят и късата коса става на мода. Фризьорките подстригвали дамите с машинка и оформяли косите им на модерна прическа със скосена отзад коса, наричана „бубикон”. Фризьорските салони се помещавали най-вече в къщите на фризьорите и били частни.
Европейската култура намира отзвук и в духовния свят на врачанското градско население. Традиционните календарни, трудови, семейни празници, седенките и хорàта започват да се изместват от вечеринки, увеселения, балове, театрални вечери и концертни изпълнения. Събиранията и чествания протичат вече в ограничени и отбрани кръгове и нямат онзи социален обхват на традиционните ни празници.
Тези първи и нови прояви на светския живот съчетават доморасли вкусове с имитация на чужди обичаи. Нямат чет и брой банкетите, угощенията, баловете, вечеринките, приемите. Дамите идват с модни облекла, ала както отбелязва К. Иречек: „неговото наблюдателно око зърва изпотените подмишници, а цилиндрите на господата не пасват на мястото на довчерашните калпаци и фесове”. Много от присъстващите на баловете дори не знаят как да си служат с приборите, поставени на масите. В началото на миналия век започват да си пробиват път така наречените матинета, журове и соарета.
Проследени хронологически, соаретата се появяват най-рано и след тях навлизат матинета и журове. Соаретата обикновено протичат вечер от 19 до към 22 часа и са разделени по полове – само жени или само мъже, но има и смесени, като последните са за забавление на врачани, за флирт и опознаване на младите. Гостите на тези срещи са посрещани с отрупани подноси (тепчиджаци) със сандвичи, фуки със сладко от зелени доматчета, рози или смокини с ядки от орехи.
Питиетата – сироп от рози, ликъор от зелени орехчета, вишни или малини – за дамите, а за мъжете – люта врачанска ракия. Смесените сбирки завършвали с танци по двойки под звуците на грамофон, а мъжките събирания приключват с игра на карти или табла.
Традиционните врачански журове и матинета са типично женски събирания. Поканените дами отиват в дома на домакинята с ръкоделие или плетка на една кука, но това не означава, че ще работят. През цялото време главното им занимание е да разнасят клюките, да сватосват младите, да споделят семейни грижи и разменят рецепти. Гостенките биват почерпвани от домакинята още при настаняването си с обичайното сладко от смокини, вишни, череши, зелени доматчета, пелте от дюли и чаша студена вода. След това идва задължителното кафе-каймаклия от ръж и леблебия, придружено от курабийки, кифлички, баклавички, реванета и сандвичи, които са плод на фантазията на домакинята.
На тези събирания много често домакинята поднасяла и бяло сладко с чаша вода. На журовете се събирали смесени младежки компании, на които младежите се забавлявали най-често с „шегите на Амура“, танцували и пеели под съпровод на китара. На тези събирания врачани отивали хем да се забавляват, но и да пофлиртуват.
По традиция във Враца от началото на XX век в съботните и неделните дни и по повод на големи календарни празници в градинката пред Военния клуб свирел гарнизонният оркестър – валсове, танга, хора и ръченици. Прословути били и бляскавите офицерски балове, до които имали достъп само отбрани кръгове на врачанското гражданство – офицерите и техните дами. Гостите за тези балове пристигали с празнично украсени файтони.
В първия салон на празнично украсения Военен клуб се намирал бюфетът, от който гостите си вземали алкохолни и безалкохолни напитки, сандвичи и пастички. Във втория салон – танцувалния – се разполагал духовият оркестър. Дамите на офицерите за тези бляскави балове следвали парижката мода – тоалети от крепсатен, коприна и черно кадифе, шапка с воалетка, ветрило, копринени ръкавици, чантичка с мъниста, сребърно бижу, елегантни лачени обувки. Офицерите обличали празничните си униформи – задължителни били плащ от габардин, закопчан със специална лъскава тока, шпори и еполети.
Врачани започват да споделят особеностите на западноевропейската култура и в обзавеждането на домовете си. Пъстрите шарени черги са заменени с килими, традиционните миндери с виенска мебел – виенски маси, виенски столове и цели холни гарнитури, глинените и бакърени съдове – с порцеланови, сребърни и от алпака съдове. Една от информаторките разказва как цялото обзавеждане на кухнята и хола у тях е внесено от чужбина.
Сервирането на храната е съобразено с това дали е делник или празник и се е съставяло меню за всеки ден. Сервирането е било френско или руско, като са предпочитали руското – със самовар и чай, а за доброто настроение, както на семейството, така и на гостите, е имало музикален шкаф. А хубавата ни народна музика и народни песни също започват да отстъпват място на градската песен с патриотични мотиви, маршовите мелодии, сантименталните с любовно-лиричен характер, възрожденските и така наречените тарикатски песни. Още след Освобождението на България от османско иго, през 1882 г. се появява песнопойката на Бохуслав Грегора „Дванадесет български народни песни”, отпечатана в Прага.
Авторът е слушал и записал тези песни от градовете Дупница, Враца и Цариброд. Той е поместил в тази сбирка най-популярните възрожденски песни – „Къде си вярна….“, „Вятър ечи, балкан стене“, от което личи, че тези песни са били известни и пети в тези градове. През 20-те години на XX век във Враца бързо се разпространяват чрез грамофонни плочи и шлагерните песни. Според думите на проф Н. Кауфман врачани са обичали да пеят „Стройна се Калина вие”, „Докле е младост”, „Стъпил Добри”, „Боряно, Борянке”, „Горице, ле, люлякова”, „На сърце ми лежи, мила майко”, „Когато бях овчарче”, „Гърди си с рози накичи”, а циркови артисти разпространили към 1918 г. и песента „Аз съм Гошо хубавеца”. Да не забравяме прословутата песен от градския фолклор „Мара Врачанка” – песен с неизяснено авторство на текста, чието поетично съдържание пресъздава любовта на девойка от Враца към момък от Лом.
Градските песни са едно междинно явление на сцената на музикалната ни култура. Те се доближават до народното творчество, намират радушен прием сред врачанското население и се пеят по повод календарни, лични, семейни или обществени празници.
В началото на ХХ век църквата престава да бъде център на духовния живот. Превес вземат светските учреждения и публичният живот се пренася в училищата, читалищата, градската чаршия, домовете на богатите граждани. Променят се и начините на общуване, светските маниери за поздрав и ръкуване.
Но както казва К. Иречек, изостаналостта ни в сравнение с Европа е толкова очевидна, че много тежко и мъчно ще се преодолее като последица от робството и е нужно да се отърси народът от ориенталските навици. От друга страна пък нахлуването на европейската култура среща много силен отпор и то най-вече на страниците на периодичния печат. Първите прояви на светския живот съчетават доморасли вкусове с имитация на чужди обичаи. Нямат чет и брой угощенията, банкетите, увеселителните събирания, баловете, вечеринките и приемите. Безвкусната смесица от традиционни елементи и модни европейски увлечения създават отрицателни настроения, които започват с перото на поети и писатели и с четката на зографите.
Достатъчно е да споменем „Криворазбрана цивилизация” на Д. Войников, „Ловчанският владика” на Т. Икономов, П. Р. Славейков в „Малакоф”. На страниците на в-к „Право”, бр. 20 четем: „Шаяците ни, абите ни, килимите ни, различните ни кожи и пр. и пр. от ден на ден губят цените си и производството им намалява. Всеки търси модното, европейското и пренебрегва местното. Ако влезеш в някоя къща и прегледаш покъщнината и облеклото на домовладиката, ти ще видиш, че всичко това е дошло отвън и нищо не е изработено на място.”
Но въпреки борбата и отпора срещу модните европейски течения във всички сфери на живота на българите и в частност на врачани, те успяват да се наложат.
Източник: Карта на времето
Автор: Недка Димитрова
“Пътища към новото време – Градската и селската култура в модерна следосвобожденска България” 2020
На снимките: Кметът (от 1908 до 1913 г.) Иван Симеонов със своята съпруга и нейни близки и Димитър Костурков (с официалното облекло) – търговец на платове от Враца. Магазинът се е намирал в къщата му срещу съда. Пътувал е до Виена и вероятно е повлиян от Бечката (Виенска) мода. От Виена е докарал и цялото обзавеждане на гостната си, което и сега се използва от внуците му.
