Врачанка е първата жена-служител в Български държавни железници

Врачанката Параскева Кунович, дъщеря на опълченеца Иванчо Цветков, е първата жена-служител в Български държавни железници

Дни, месеци, години срещам тези вперени навън очи. Ту жадни и бодри, ту замислени и унесени, ту безкрайно тъжни, изпълнени с безнадежден копнеж. Коварна болест прикова баба Мария Кунович на легло и единственият свят, който й остана, бе този къс от прозореца – отсрещната стена на жилищния блок, хилавата цветна градинка и част от шумната улица. С тях дели самотата си. А в паметта й се кръстосват железопътни коловози, задъхан бяг на влакове, призивен вик на локомотивна сирена. От стената непрестанно я гледа една жена с червена шапка – първата железничарка в България – смела, горда, непреклонна в професионалното и човешкото си достойнство – нейната майка Параскева Кунович…

Ако бяхме нейни съвременници! Тогава заедно с Параскева щяхме да застанем пред строгия поглед на директора на железниците.

– За Вас работа има само в кухнята, да готвите и да търкате тенджерите, – отговаря й той на молбата за работа.

Като плесница я удрят тези думи. Господин директорът знае много добре, че при служебна обиколка нейният съпруг Никола, висш чиновник в държавните железници, си нарани гръбначния стълб и сега лежи неподвижен. И че за него освен тя, друг не полага грижи. Но той не знае каква кръв тече във вените й! Баща й, Иванчо Цветков, е бил един от най-уважаваните хора във Враца, прогресивен човек и поборник за освобождението на България. Когато се обявява Руско-турската освободителна война през 1878 година, той с още четирима врачани, със собствените си коне преминават Дунава и отиват в отряда на генерал Столетов. Така поставят началото на опълченската кавалерия и българската конна армия. Като свръзка към щаба на опълчението често с риск на живота си изпълняват важни куриерски и разузнавателни задачи, дори командват бойни действия. Участват в боевете за Свищов, Търново, Габрово, воюват на Шипка и Шейново. Иванчо Младенов достига до военен чин вахмистър.Два Георгиевски кръста за храброст красят гърдите му… Тази храброст дава сили и на Параскева Кунович да се опъне на директора.

– Да, господин Директоре, но когато тенджерите са изтрити и няма с какво да се изцапат! Аз трябва да живея, да се грижа за мъжа си, да отгледам децата си!

И той отстъпва, изумен от нейната откровеност и твърдост, от гордостта й и нарежда да бъде назначена като ученичка-телеграфистка на гара Мездра. Издава заповед Никола да бъде настанен веднага в болницата на Червения кръст, а ако трябва – да бъде изпратен и на лечение в чужбина.

“След като татко замина за лечение във Виена и Париж, ние с мама и брат ми се преместихме в Мездра, разказва баба Мария. Дадоха ни служебна квартира. Мама се яви на изпит и я назначиха като чиновник по движението. Не много след това татко почина, добре си спомням този ден, 24 май 1912 г. Последните му думи бяха: ”Пъшо, /така галено казваше на мама/, оставям те нещастна, грижи се добре за децата…”

От този ден гарите на България стават техен дом…

Ако бяхме нейни съвременници, на гарите в Своге, Габрово, Търново, Горна Оряховица, Пловдив, Димово щеше да ни посрещне една жена с червена шапка. За обществото тя е сензация, предизвикателство към неговите “почтени” нрави. През 20-те години на XX век се смятало за невъзможна, необичайна, дори непристойна работата на жена в железниците. То е шокирано и от друг факт – че тази жена носи червена шапка. И с гордост и достойнство понася униженията и ударите, получени от това общество.

За нея Димо Казасов пише: ”Помня, че по движението на железниците при гара Търново служеше една единствена жена. Когато влакът спираше на тази гара, пътниците обкичваха прозорците на вагоните, за да наблюдават как това странно същество изпълнява службата, да се чудят на куража му да носи мъжка, и при това червена шапка…”

“В началото мама често се връщаше разстроена от работа, продължава разказа си баба Мария. Отнасяли се с присмех към нея, обиждали я. Но сутрин отново излизаше сигурна в себе си, скромна и обаятелна. У нея празна приказка и несериозност нямаше. И с това, и с трудолюбието си респектираше мъжете, караше ги да я уважават. Пред нея “не мога” и “не искам” не минаваше. Строга и властна беше, взискателна към себе си и към всички. Леля ми е казвала, че имала предложения за женитба, но не ги приела. Отговаряла: ”Както Никола обичаше децата, никой друг няма да може!”

Ако бяхме нейни съвременници, щяхме да чуем тревожните сирени на локомотивите на Ломската гара, известяващи голямата следвоенна железничарска стачка. А в една полутъмна стая лежи болна Параскева Кунович. Все по-трудно й е да издържа порасналите деца, цялото домакинство. Можеше да се обърне за помощ към брат си, но той не одобряваше нейния начин на живот и тя не искаше да моли…На вратата се почука и в стаята влязоха нейни колеги.

– Ние стачкуваме. Ще се присъединиш ли към нас?

Погледна ги, премести поглед към децата, въздъхна дълбоко и отсече:

– А как иначе? Където сте вие, колегите ми, там ще бъда и аз. Стачкоизменник няма да стана!

На другия ден при Параскева пак дойдоха трима мъже, но този път в униформи.

– Ти си жена, откажи се от стачката, върни се на работа. Ще се погрижим и за теб, и за децата ти.

Тя само кимна отрицателно и те си тръгнаха със закани. След няколко часа я уведомиха да напусне държавната квартира. Колегите й и другарите от стачния комитет се отзоваха веднага, намериха друга квартира, натовариха й багажа и го откараха в дома на един адвокат-комунист, където тя се настани в лятната постройка в двора. Получи и въглища.

“Мама не изчака да оздравее напълно и се включи в стачката, спомня си баба Мария. От сутрин до вечер не се прибираше. Разнасяше писма, вестници, позиви, посещаваше арестувани стачници и техните семейства. Но и нея затвориха. След няколко дни я освободиха и уволниха от работа. Мама започна да си търси правата, но напразно. Тогава се обърна към бивши колеги на татко и с тяхно съдействие получи отново работа като чиновник по железниците.”

И така цели двадесет години. Заболява от диабет. Три години лежи на легло – каква мъка е било за нея, волната като птица, все устремена нанякъде! Във Враца, под тъжния писък на локомотивната сирена, завършва земният й път – необикновен, изпълнен с несрета и радост, с мъка и огорчения, с много борба, но и с удовлетворение, че е първата, прокарала пътя на жените към железничарската професия.

“Преди четири години почина и мъжът ми, завърши разказа си баба Мария, а очите й все търсят прозореца и малкия шумен къс живот, надничащ през него. И той беше като мен учител. Лошо е без другар. Децата не са ме оставяли, грижат се за мен. Но това, което с мъжа си споделяш, с децата не можеш. Спомням си някой път ще се посдърпаме, а мама казваше: ”Защо така се отнасяш с него. Твоят живот ще бъде, докато той е с теб.” Колко права е била!””

Автори/Информатори:
kartanavremeto-vratsa, Цветана Евгениева, журналист, кореспондент на БТА/Из “Шарената река на времето”, 2011г.,