Трети юни 1876 г., на този ден „Рашов дол”, край с.Лютиброд се превръща в Пантеон на безсмъртието, а укриването на знамето на разбитата дружина символично може да се нарече „ слизане на хайдушкото движение от историческата сцена.

За бурния 3 юни от преди 143 години разказва гл. експерт от „Държавен архив” Весела Пелова. “Седим при гробничката на „Рашов дол”.

Току-що сме слезли от високия гроб на Ботев. Долът е огромен, зинал страшно, както би се изразил Ботев…

В Рашов дол е завършила великата драма на Ботевата чета. В последен организиран бой тук са загинали дванадесет четника. Тук е било свалено и скрито знамето, от чийто плат лютибродчанки направили по-сетне зелени роклички на момиченцата си…

Слънцето навали зад Голямата чукла и нейната грамадна сянка покри дола и го направи бездънен. Каква величавост и какво дълбоко мълчание!

В дола цари пълен покой. Сякаш всичко наоколо: камъни, скали, бедни колибки и гори – е притаило дъх да не смути праха на почиващите в бедната гробничка герои.”

Тези редове пише през 1957 г. Димитър Осинин  в своя пътепис “В следите на заглъхналото ехо”. Това са неговите първи впечатления и реакции след обиколката по следите на разгромената Ботева чета.

Тук, при скромната гробница на загиналите Ботеви четници, в подножието на Голямата чукла, надвиснала застрашително над Ботевите поклонници начело с Димитър Осинин се завързва разговор за края на хайдушкото движение и избора на място, което може да се посочи за завършек на неговия многовековен път.

Тук за първи път ботевият изследовател е осенен от идеята да свърже подвига на Ботевата чета с хайдушкото движение, и нещо повече – да го приеме за негов величествен завършек!

Осинин оформя  чрез натрупалото се  от десетилетните изследвания на хайдушкото движение и на Ботевата чета  едно уникално прозрение, което все още не е получило нужната популярност.

Според него, и по дух и по състав, Ботевата чета има хайдушки характер, макар и в по-малка степен от приеманата официално за последна организирана чета – тази на Хаджи Димитър. Между Ботевите юнаци има и стари хайдути като Димитър Дишлията.

А и сам Ботев смята хъшовете-емигранти за преки наследници на хайдутите. За такъв наследник смята и себе си, за да напише “Не плачи майко, не тъжи/ че станах ази хайдутин/хайдутин майко, бунтовник”. За това и харамийските му прояви във Влашко, осъждани от съвременниците му като “разбойнически” и “позорящи революционното движение”, непокорството и приумиците на лудата му глава, които не се връзват с никаква желязна революционна идеология обаче, така добре прилягат на хайдушките нрави и Войводите.

„Без рамки и правила, волни, свободни и непримирими, те не знаят пречки и прегради пред стремежа си за свобода, възмездие и мъст за поробителите.”

Така Ботевият образ,е описан от Захари Стоянов, който предизвиква толкова несъгласия и противоречия сред привържениците на  тезата за Ботев като един “безгрешен революционер”.

От друга страна пък  той идеално описва един привърженик и продължител на хайдутството. За това така му и приляга прозвището “Войвода”, което сам си дава и което изпълва с такова величествено съдържание на кораба “Радецки”.

Ботев като харамия е един логичен образ, който помирява и обобщава всички противоречия, които витаят около неговата сложна, бурна, неспокойна, титанична  личност – от пълното отрицание след Освобождението, до абсолютното му идеализиране .

Ние- съвременниците все се опитваме да сложим Ботевия подвиг в определени рамки на революционното движение, но там му е тясно и не уютно.

За това и споровете около революционната дейност на Ботев са така люти, а тезите на историографите така крайни и не стихват до ден днешен и не успяват да постигнат единодушно приемане. Все остава нещо недоизяснено, необхванато, титанично, което излиза извън образа на един революционер.

Осинин го вижда като наследник и завършител на величавото и стихийно хайдушко движение, възпято в народните песни. Там – до образа на стотиците безсмъртни, легендарни Войводи, които сам Ботев възпява, най-му приляга да застане, че и да ги оглави.

“Та песните му не са ли висш завършек на хайдушките народни песни”? – пита риторично изследователят. Застанал край Рашов дол, “в този естествен по вид величествен мавзолей, в подножието на най-високия гроб от нашето минало – Йолковица, до който се достига по един пряк път, той оформя величав мавзолей на хайдутите и гроба на техния най-велик представител и певец, мавзолей от каменни грамади и дълбоки пропасти.., който отговаря напълно и на хайдутството и на великия Ботев”, където го жалеят и звяр и природа, както подобава на безсмъртните” , пише изследователят.

”Паметник неръкотворен, грандиозен, съвършен, за разлика от човешките опити за издигане паметници, белязани и осквернени от нестихващи до днес интриги, боричкания и недостойни сметки, които принизяват и Ботев и това, за което умря –  “умря сиромах за правда, за правда и за свобода”.

Не случайно във Врачанския балкан, където са  вилаетите на непокорните врачани, за разлика от всички останали краища на България, няма хайдути и хайдушко движение.

Той е запазил място само за един – за пантеон на най-великия, според Д. Осинин наследник и олицетворител на хайдутството – Ботев.

А свиването на байряка, станало на „Рашов дол”, слага и онзи символичен завършек, с който хайдутите отбелязвали разпускането на дружините в късна есен.

“Ботевата чета завърши в Рашов дол, тук заглъхна последното ехо на бурното хайдутство”, тук под върховния патронаж на Ботев е най-величествения паметник на хайдутството – заключава Димитър Осинин.