Днес се навършват 173 години от рождението на Христо Ботев – един от най-великите български поети и революционери!

Ботев живее само 28 години, но остава в националната памет както с творчеството си, така и с революционното си дело.

Роден е на 25 декември 1847 г. (нов стил – 6 януари 1848 г.) в Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище.

Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка.

През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник „Гайда”, редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Ботев – „Майце си”.

От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата в. „Дунавска зора”. През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски.

През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по-късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия – в. „Знаме”.

През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения”. Априлското въстание го подтиква да създаде чета, на която става войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки” и на 17 май принуждават капитана да спре на българския бряг. На 20 май 1876 г. е последният тежък бой – привечер след сражението куршум пронизва Ботев.

Животът на големия поет и революционер приключва твърде рано, но следите, които оставя в българската история са дълбоки и той няма да бъде забравен никога.

Предлагаме ви да си припомните едно от великите стихотворения на Христо Ботев:

ХАДЖИ ДИМИТЪР

„Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

 

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

 

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

 

Жътва е сега… Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят…

 

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

 

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

 

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

 

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

 

“Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!”

 

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата…

 

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!“